Те вече нищо не споменаха за предстоящото заминаване на Бориса. На другата сутрин Лазар Глаушев си тръгна за Преспа.
От хана, където бе отишъл да изпрати баща си, Борис се отби при председателя на училищното настоятелство, в магазина му, сред една от най-оживените партии на О. Председателят го прие в стъклената си кантора и сам затвори вратата й.
— Седнете, господин Глаушев.
Седна и той до масатаписалище, с редица преградки на единия й край. Поизкашля се без нужда, приподигна панталоните си, да не се развалят ръбовете им. През стъклените стени се дочуваха приглушени гласове — движението в широкия колониален магазин не спираше. Борис седеше нетърпеливо на дървения стол.
— Дойдох да ви съобщя, че напускам училището. Председателят на училищното настоятелство подигна вежди:
— Вие вече сте го напуснали. От десетина дни.
— Готов съм да приема всички последствия. Донесох прошение. Заповядайте.
Председателят пое хартията, разгъна я, прочете двата реда: Борис Глаушев молеше да бъде освободен от длъжност. Председателят сгъна отново заявлението, сложи го на масата:
— Как мислите вие: всичко е в ред. Сега, преда края на учебната година. Ние нема да ви пуснем,, нема да ви освободим от вашата длъжност. До края на учебната година. За следващата година… ще видим.
— Исках да спазя реда. Ще напусна и без позволението на настоятелството.
— Некои от настоятелството искаха да ви уволним веднага. Аз не се съгласих. Заради училището. Вашите частни работи и вашето поведение…
Борис стана.
— Господин председателю, моля да не говорим за моите частни работи.
Стана и председателят:
— Господин Глаушев… Всичко това и вашето поведение сега, това опасно смущение в целия наш живот се дължи на безполезната и вредна за народа ни революционна деятелност. Поне след въстанието требваше всички да си вземат добра -бележка. Господин Глаушев, вие и всички като вас ще бъдете стократно по-полезни на народа си като учители, нежели като бунтовници. Сега и за хора като мене е рисковано да се движат по улиците на нашия град. Ето докъде стигнаха нашите работи. Моля да не мислите, че говоря от страх! Крайно време е вие, господа революционерите, да се стреснете и да си дадете добра сметка. — Председателят подигна пръст: — Училището: господин Глаушев, а не пушката и бомбата!
Борис ГО изслуша търпеливо. И отговори, но сякаш повече на себе си, на свои мисли, породили се в ума му В същия този миг:
— Мисля си, като ви слушам… Мъдрост на мъдростите е човек да открие, да познае логиката на живота и според нея да насочва своята деятелност и целия свой живот. А не да изхожда от свои умозаключения, колкото и мъдри да изглеждат.
— Е, да — подитна пак вежди председателят. — Логиката на живота, разбира се. Но вие сте тъкмо противното…
— Аз говоря за истинската. Чувал съм, че вие сте следвали география в Софийския университет…
— Да, да!
Това беше най-голямата гордост на председателя. Борис продължи:
— Чувал съм също, че като студент там били сте социалист.
— Да… да.
— Сега — посочи Борис с ръка — тоя магазин., На пръв поглед и в това има некаква логика: географията, познаването на света, социализмът като икономика и като учение материалистическо са ви помогнали да станете един от най-добрите търговци в О.
— Вие… подигравате ли се?
— Не. Искам да кажа само как може да изглежда една привидна, лъжлива логика. Сбогом, господин председателю.
— Сбогом.
Подобен разговор Борис Глаушев имаше и с директора на училището.
На излизане в училищния двор Глаушев срещна Мария Йорданова и не се учуди на тая всъщност неизбежна среща — Йорданова отново бе влязла в дирите му. Спретната, чиста, хубава. И винаги изглеждаше че е заета с нещо, че й предстои някаква работа. Винаги беше между учениците низ двора; където мине, децата позатихват, спират лудориите си, някои търсят погледа й, очакват да ги похвали. Тя си помисли, че Борис се връщаше в училището, и не спомена нищо за продължителното му отсъствие.
— Видех писмото ти до баща ми — рече Борис с лошо прикрито раздразнение.
Йорданова не изглеждаше изненадана, нито пък направи опит да се прикрие:
— Аз и сега мисля, че бе мой дълг да го напиша.
— Жените страшно обичат да се бъркат в чуждите работи.
— Жените… Ти не познаваш жените. Това, което говориш, е от мъжка самонадеяност.
— Не, това е мъжка откровеност.
— Ти си решил да се караш с мене. А пък аз искам да поговоря, да ти кажа…
— Какво има?
Тя се бореше сякаш за въздух, лицето й стана малиново от прилив на кръв под чистата нежна кожа. Тя се бореше сама със себе си, бореха се в нея две противоположни сили — едно непреодолимо желание, една нужда на сърцето й да се разкрие най-сетне, да проговори за най-съкровени свои чувства, и срещу това — хладният полъх на нейния разум, усмиряващата твърдост на нейната воля. Не, сега не беше време, още не беше време. Мъртвата беше между тях, но беше вече мъртва, мъртва. И Йорданова бързо се овладя, избледня и червенината по лицето й, само езикът, предателят, не искаше да се подчини на волята й, да занемее: