Лазар беше по цял ден в чаршията, в малкия си житарски дюкян и негли му беше по-леко там, сред людете, сред всекидневната врява на чаршията. Мъжкото сърце и без това по-лесно понася всяко нещо, за мъжкото сърце има и повече залисии и примамки, не се оставя то да го провърта все един и същ свърдел. Срещу страха и болката за сина в бащиното сърце стои и мъжката гордост, че е родил той такъв син; срещу бащината болка стои и неговата воля и сила да я понася по-търпеливо. Мъжът и в приказката си излива по-издълбоко своята мъка. Мъжът и цигара ще запуши за разтуха, и за вино ще посегне, винаги по-лесно ще направи което му е нужно. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй. Може би поради напредналата му възраст, когато намалява всяка човешка сила, но още и за това, че беше много привързан към жена си и като нея приемаше всяко нейно чувство. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй, но все пак той имаше повече подпори за своето бреме. Дори и самата Ния, без той понякога и да се досеща, много пъти беше негова опора в тяхната обща мъка.
Като е за рожбата, никой не може така и толкова, в добро или в зло, както майката, която я е изтръгнала от самата си утроба. Никой друг не може да изпитва такава безмерна обич, да жали толкова много и да има такова неизтощимо търпение — тая най-голяма сила на сърцето човешко, тая благодат негова и безценна добродетел, която възвисява човека; търпението не на студения камък или на безсловесния скот, а онова, с което се прави и се постига всяко нещо в живота, с което човек може да прекърши всяко съпротивение, да надвие и всяка друга сила, та и самия себе си, всяко зло и слабост в себе си. Докато Лазар Глаушев беше в чаршиЯта, Ния Глаушева стоеше сама вкъщи и така много повече сама със своята мисъл за сина си. Детето край нея — но то още повече и непрекъснато оживяваше пред очите й образа на своя баща. А жива човешка душа беше и нейната. И тя търсеше, волно или неволно, някакво облекчение за себе си. Не между людете, където е нужно човек да се държи като другите, да бъде като другите и да не показва, да не им досажда със своите скърби и грижи. Ния търсеше разтуха в своята самота, в своите катадневни грижи за къщата и детето, та и сама си създаваше повече такива грижи. Къщата, двора, градината; да облече детето, да го нахрани, да го приласкай, да го утеши в детския му плач, да го поучи, да го научи на нови думи и знания. Нейната къща винаги е била в най-добър ред, а тая година още като се запролети, тя сама прекопа всички лехи в градината, по нов начин ги разпредели, насади нови цветя и повече зеленчуци. Подтикваше и Лазара, който се грижеше за дръвчетата, да се грижи още повече и пак с тая мисъл, да намира и той забрава в тия си занимания.
Все пак Ния Глаушева намираше най-много в себе ек утеха и сила, за да не я съсипе докрай мъката й. Виждаше своя син непрестанно, и в сънищата си също,
в най-големи опасности, пред най-страшни рискове, виждаше го — проклети майчини мисли, самият сатана ги поражда и внушава, — виждаше го в кърви и рани, преследван от турски глутници по планинските пустини, гладен, изгарящ за глътка водица, както бе чувала да се разправя за тежкия четнишки живот. Виждаше го и мъртъв, проснат на някоя скала или горска поляна, в храстите мъркат, тракат със зъби горски хищници, над него се вият орли и гарвани, очите му да изпият, месата му да късат… Зли мисли, сами идват и не може човек да ги прогони, като тия зверове горски и хищни птици, които мъртвият не може да прогони. Но тя никога не помисли да тръгне по планинските кървави пътеки, да подири сина си, да го хване за ръка и да го изведе от всички тия страхотии, да падне на колена пред него и да го помоли да побегне, да се отдалечи, да се скрие; да каже на Лазара да се помоли за сина си на комитетските началници. Ния никога не помисли да спасява своя син, да го спре по някакъв начин, да го отклони. Той е мъж. Такъв е мъжкият дял, мъжката воля и чест. Да се бори и да надвива, да живее в опасности и да не се бои, да бъде силен и храбър. Родила бе мъж и такова трябва да бъде търпението на мъжката майка. Той трябва да бъде там, където е отишъл по своя воля. Тя няма да го спре, няма да го повика, той няма да чуе гласа й, няма да види сълзите й. Тя е в неговите страхотии и се бои повече от него, неговите болки нея повече я болят. За нея остава само търпението й — в него ще затвори тя, в него ще удави всички свои страхове и болки. Като Исусо-вата майка, която видяла с очите си своя син увиснал на кръста с кървави рани; не ридала тя, не надала писък, не посегнала да го свали от кръста — такава била нейната майчина любов, нейното майчино търпение. И скритата майчина гордост също.