него самия, който разгаряше в мрачната му душа дива, неутолима ненавист към тия, на които бе изменил. Разпъващата, разкъсващата драма на отстъпника превръщаше всичките му сили в неукротима, свирепа злоба към своите еднокръвни братя, на които бе изменил. Грозна, противна беше маската, зад която криеше истинския си, юдински образ: самодоволно сияеше широкото му бледо лице, често изкривено от доброжелателска усмивка; трескаво блестяха мъничките, прищипнати очички от ехидна радост, тържествуваща в злото радост, която понякога искаше да изглежда и искрена, ала винаги, постоянно в неговите очи искреше бесовският огън на душата му. Тия очи понякога плуваха и в сълзи на подмилкващо се умиление, на коварно, лъжливо състрадание. Много пъти Йосиф от Рапа се сопваше на дрипавите селяци:
— За вас съм тръгнал бре, с пушка, за ваше добро!
С хищническото си ухо Йосиф от Рапа дочу, че организационните чети подготвяха унищожението на четата му, разчистването на всички места и селища, които бе успял да завладее. Той имаше свои люде и по-далеко от постоянните си леговища, проникваше все по-нашироко. Издирваше и ловеше, замотаваше в мрежата си слаби души или засегнати, пострадали от грубости и несправедливости на необуздани люде на Организацията; привличаше на своя страна озлобени честолюци като себе си и те ставаха негови пипала и проводници, които сееха смут и разкол, отваряха му път по-надалеко. Научи той навреме, че организационните чети от три съседни околии се събирали в една долина, скрита дълбоко в планините, и там решавали съдбата му. Йосиф остави четата си, взе само двама от четниците и двама селяци от най-близките села — същите, които бяха дотичали да му съобщят за събирането на организационните чети. Пропълзя той нощем с малката си дружина през непроходими гъсталаци и процепи, изкачи се и се скри между голите скали на един връх, от който се виждаше като на длан долината, в която се бяха събрали вече народните чети, до сто и петдесет души и още толкова селска милиция. Което не можеше да види Йосиф от Рапа в ясния юлски ден, виждаше го много по-добре с тежкия, черен бинокъл, който му бе изпратил сам кралят на Сърбия.
Долината се разтваряше подобно на гигантска паница сред околните планински стръмнини, с начупени, ръбести стени, по неравното и дъно гъсто се зеленееше широка горска поляна. Надиплените височини наоколо бяха обрасли с букови и дъбови гори, през тях се надигаха сини, пепеливи скали, червенееха се проядени брегове. В една широка падина там се зеленееха плочените покриви на малко планинско село — купчина от къщурки с ниски каменни стени, туктам ще се белне някоя от тях измазана с вар или ще светне на слънцето стъкло на прозорче. Около селските къщи бяха разхвърляни жълтеещи се край скалите или сред горите още неожънати нивици, зееха по-близу или по-далеч дълбоко разкопани дупки, откъдето селяците вадеха плочи, или пък се чернееха загасени огнища, където бедните люде горяха въглища, за да ги продават по пазарищата на околните градове. Пак там, надълбоко в горите, се ширеха оголени сечища, проникнали в горската зеленина като разяждащи, смъртоносни язви. Доста широк проход минаваше край горния край на поляната, издълбан от зеленикавите води на бърза, пенлива река, разтваряше се още по-широк на югозапад, а по дъното му кривуличеше каменист път, който свързваше със света тия отдалечени планински дебри. Току над първия завой на прохода се надигаше стръмен рид със струпани на върха му грамади от скали. Ако проходът беше врата към света за тия места, тук, на тоя висок връх, открай време стояха негови каменни стражи и така наричаха селяците скалистия връх — Стражица. По обляната от слънцето поляна се тъмнееха зелените сенки на купчини храсталаци, ширеха гранки самотни дървета, под които се бяха насъбрали цели дружини люде. Мяркаха се люде и по скритите в гъсталаците пътеки накъм близкото село, мяркаха се и между скалите на Стражица. Виждаше ги Йосиф от Рапа, святкаха на юлското слънце и оръжията им.