— Тука са сички — въздъхна той негли с облекчение.
Него никой не можеше да види между скалите на далечния връх. Погледа още някое време, сякаш да преброи събралите се на поляната долу, махна с късата си ръка и поведе назад людете си. Изведе ги и четиримата
на една пътека. Хвана единия от селяците за разгърдената му риза, впи в очите му свиреп поглед:
— Тичай в Преспа! Ама ще тичаш! Шест часа път, ти ще го вземеш за три. За три, чуваш ли? Право на каймакамина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“ Това ще му кажеш. Нищо повеке. И ако до ужина днеска не ме намериш в Пресад, ще те заколя. Ще изколя и целия ти род. Толкова време ти давам. Още ли си тука!
Селякът хукна по пътеката надолу, за Преспа. После Йосиф хвана другия селяк за ризата:
— Тичай и ти за Преспа! Но ти ще минеш през Ру-пел. Пътят е пак толкова. И на тебе толкова време ти давам. До ужина да ме намериш. Чу какво ще кажеш и ти на каймакамина. Още ли си тука бре!
Хукна по пътеката и другият селянин.
Йосиф от Рапа не можеше да стори нищо повече. Дано времето да стигне. Докато отидат двамата селяци в Преспа и докато хване аскерът Стражица. Тук ще се навърта той и ще дебне. Ако тръгнат българските чети за неговите села, той ще изтича нататък далеко преди тях. Ще му хванат те опинците, щом ги знае къде са и що му кроят. Друго не можеше да стори Йосиф, а и това стигаше. Стигна също и времето. Предателите тичаха към Преспа с изплезени езици. Гонеше ги приглушеният, но страшен глас на сърбоманския войвода. По пътя единият от тях си намери и кон.
Времето стигна. Четиримата войници, които се бяха събрали на поляната при Стражица, чакаха още един войвода от съседната околия, ала не това най-много ги караше да се бавят през целия този ден. Седнали под клонест дъб на единия край на поляната, те се препираха как да ударят Йосифа от Рапа, откъде да минат, докъде да стигнат. Всеки повтаряше своето. С тях четиримата беше и Борис Глаушев — член на окръжния комитет, но сега прост четник. Що можеше да каже той, с що да се намеси в споровете им — не познаваше ни планините наоколо, ни скритите пътеки, ни людете по тия места. Отпуснал се бе на зелената трева, притиснат от тъмна, неизбродима тъга.
Денят беше ясен, сух и горещ. Морно дишаха задремалите гори, тревите вехнеха в топла влага, от нажежените скали лъхаше огън. Четниците и милиционерите бяха се пръснали на купчини под сенките, лежаха във влажната трева, лениво разговаряха, подмятаха си груби шеги, някои се смъкнаха към реката да се къпят. Приятна, спокойна почивка. Като се виждаха толкова много на едно място, те не се бояха от нищо, те и не мислеха за врага. Поразмърдваха се само когато дойдеше време да се сменяват часовите по околните височини. По скалите на самия връх на Стражица беше настанено цяло едно отделение от четиридесет четници — така проходът и пътят по него беше затворен, поляната беше завардена. Спокойна, приятна почивка. На пладне селяците от близкото село докараха цели товари храна — черни селски хлебове и варено говеждо месо. Настана за късо време оживение, но после четнишкият лагер затихна още повече; дочуваха се само отделни гласове, блажени похърквания и оттатък, към края на поляната, гласовете на четиримата войводи, задавени в тишината на горещото юлско пладне.
Безкраен беше юлският ден и времето стигна.
Привечер, когато горите зашумяха, отърсвайки се от сладката лятна притома, на поляната дотича с подкосени нозе пратеник от Преспа. И само това можа да прохрипти, с последни сили:
— Къде са войводите…
Тръшна се на тревата. Изляха на главата му две манерки вода. Дотичаха войводите при него. Той потрепна с мокрите си клепки, отчаяно се завъртяха очите му:
— Аскер иде… безброй.
Изпратен от околийския комитет в Преспа, той бе успял да изпревари за малко време аскера и телеграфическите разговори на преспанския каймакам с кай-макамите от съседните околии.
— Стани, стани… — подвикна му един от войводите. — Ти си се уплашил.
Куриерът се изправи, подпрян на двете си ръце.
— Кажи сега по-спокойно, по-точно за аскера. Куриерът пое въздух:
— Комитетът ме праща. Целият аскер в Преспа е на крак. Комитетът е научил, че сте предадени. Каймакаминът съобщил по телеграфа на всички други каймаками наоколо. Ще дойде аскер насам от всички градове. Това е.
— Уплашили са се и даскалите в Преспа.
— Ти не си видел аскера, пък казваш: безброй.
— Нека са безброй! Ще ги обрулиме като зрели
круши.
Куриерът нищо не отговори на тия думи на войводите и насъбралите се там четници, които се надпреварваха да показват безстрашието си.