То беше само за късо време. Сред надигналата се по поляната врява проеча тръба: сбор. Всеки при войводата си! Докато се разтичаха наоколо четници и милиционери, постегнаха опинци и оръжие, започнаха да пристигат един след друг часовите, които пазеха наоколо.
— Аскер иде. Аскер се приближава.
Един табор от над хиляда души аскер идеше насам по пътя през прохода; други роти и дружини пъплеха по пътеки и долища от няколко страни през планините.
Не дойде никой само от Стражица. Настанените там четници виждаха всичко, виждаха раздвижването по поляната, чуха и тръбата. И не пратиха никого да съобщава това, което се знаеше от всички,
По уговорен план за отбрана и изтегляне навътре в планините всеки от четиримата войводи поведе людете си. Оставаше да се приберат по четите и тия от Стражица. Не беше сега нужно да стоят там, на усамотената височина, четиридесет срещу хиляден аскер. На път вече, войводите се събраха отново:
— Какво чакат тия там още? Не виждат ли? Не чуха ли тръбата? Свири отново!
Проеча, извиси се над горите тръбният зов. И като далечно ехо от Стражица долетя многоглас вик:
— Ураааа…
Войводите пратиха двама милиционери — тукашни люде, да стигнат по-скоро горе с тяхната заповед: всички от Стражица да се приберат незабавно по четите си!
Четите вече се изтегляха, всяка по своя посока. На поляната останаха само войводите и по дааматрима от четниците им. И тръбачът, отпуснал в ръката си замлъкналата тръба. И Борис Глаушев там. Слънцето се бе скрило неусетно зад планинските хребети на запад; без жертвени огньове и пушъци, без златни порти и тържествени арки. Небето между планинските върхове бързо се избистри, светна като широк отвор към безкрайността. Горската шума и тревите по източните и
южните склонове засияха тихо, без блясък, а насреща и по дълбоките долища потъмняха под студени, маслиненозелени сенки. По стръмнините прииждаше тишина на широки вълни, срещу неуморния цвъртеж на щурците и тревожното писукане на бързо прелитащи птици, срещу безспирния стон на реката в дола.
Двамата селяци милиционери се връщаха през поляната и отдалеко личеше отговорът им:
— Не искат… Тука, велят, ще се биеме ние, на Стражица. С.един глас викат сички. Кажете, велят, на войводите, не сме дошли да бегаме и да отстъпваме.
Развикаха се един през друг четиримата войводи:
— Те са луди! Как смеят… Сами тука срещу толкова аскер!
Единият от милиционерите пак се обади: — Аскерът… той се вижда веке отгоре. Човек до човек по пътя. А идат и отсам — посочи той с ръка на противоположната страна. — Виждат се и офицерите им на коне. Ъъшат, бързат.
— Я — заозърта се Караджата, окръжният войвода. — Кой ще изтича да им каже? Строга заповед: веднага да слизат!
От застаналите там четници и милиционери никой не се обади. И като някакъв заплашителен отговор меко изпукаха някъде по-далеч няколко изстрела. Стреляха, види се, часови, които бяха останали по местата си и вече виждаха врага. После се повтори същото от другата страна. Караджата рече, ослушвайки се:
— Обсаждат ни. — И повиши глас: — Тия там, горе, така ли ще ги оставим! Нема ли кой да…
Пак никой не се обади за един дълъг миг. Сетне се
чу:
— Аз ще отида.
Всички се извърнаха към Бориса Глаушев. Той взе пушката в дясната си ръка и тръгна през поляната.
— Даскале…
Изтича след него и един от четниците. Сподири ги гласът на Караджата:
— Е, щом… Ама по-скоро, нема време! Ще ви чакаме на Колче.
Това беше друга височина, където една от четите трябваше да заеме позиция, докато се стъмни добре, както бе решено.
Всичко виждаше от своя далечен връх и Йосиф от Рапа. Изтеглянето на четите по околните височини, бързото настъпление на аскера от няколко страни. Той свали бинокъла си, изтри с длан насълзените си очички. И се озърна засмян, да погледне своите люде.
— Наредих ги аз от харно по-харно. Хе… Ти какво! — сопна се той на единия от селяците край него.
Селякът наведе очи с мрачно, измъчено лице. И кой го знай откъде намери смелост да промълви срещу Йосифа от Рапа:
— И те като нас… християни. Турците ще ги… Йосиф мълчаливо, безшумно се извърна и току го
блъсна в лицето с широката си разтворена шепа.
LVIII
Още като направи първите няколко стъпки накъм Стражица, Борис Глаушев почувствува, че се прекърши нещо в него, срути се някаква последна преграда, скъса се някаква последна брънка, нещо се отпуши, разтвори се в него. Нужно му беше само още едно усилие, докато изрече тия две думи, че той ще отиде на Стражица, докато направи първите няколко стъпки нататък. Сега му беше леко и свободно. Той знаеше къде отива. Аскерът Сеше близу, можеше да се покаже всеки миг, а четите се изтегляха все по-надалеко. Аскерът можеше да хване изеднаж Стражица, както се издигаше насреща, отделена от другите височини. Но тъкмо затова той трябваше да отиде горе, да изтегли минута по-скоро упоритите си другари, ако наистина бе останала още една минута време. Задачата му беше колкото опасна, толкова и проста. Така трябваше да бъде във всичко, така трябваше да бъде и преди във всичко. Все пак някакъв скрит глас в него изтихо просъска: не беше ли това отчаяна решителност или мрачно безразличие? Той отговори не на тоя глас, а на мъртвата си годеница: „Не, Ангелика. Моята тъга по тебе не е мрачно отчаяние, не е мъртво безразличие. Моята тъга по тебе е освобождение.“