Стъпката му беше твърда. Зад себе си той дочуваше зачестилото дишане на придружилия го четник. Те се заизкачваха по височината и нагазиха във висока до колената папрат. Удари го остър, свегк мирис. Напече
ните през деня треви и листа дишаха бодро във вечерната прохлада. Низ папратта прошумоля тих ветрец, погали разгорещените, влажни лица на двамата млади мъже. И някак неочаквано, някак чудно прозвучаха в тишината наоколо нови дватри изстрела.
— Да побързаме, а, даскале?
— Да, да.
— Ще ни изпреварят, ей!
Борис улови за цевта пушката си и я метна на рамо. Те бързаха нагоре, папратта шумолеше влажно и се преплиташе в нозете им. По-бързо, по-бързо! Четникът се изравни с Бориса. Борис изви очи към него и едва сега го виждаше добре: беше голобрадо момче, старателно засукало тъничките опашчици на мустачките си.
— Как се казваш?
— Цветко
— Хайде, Цветко. По-бързо.
— Аз мога — засмя се с цялото си лице момъкът. — За тебе е по-трудно, даскале, като не си навикнал. Селски сме ние, се по тая папрат.
— Ще навикна и аз.
— Ами — позатихна гласът на Цветко, — ами дали ще можем да се върнем навреме, а, даскале? Да не ни изпреварят мръсните…
— Да се качим еднаж горе… После ще видим.
— Тъй, тъй. Как ще ги оставим горе… Другари. Ти, даскале, ще им кажеш: марш сички долу! Войводите заповедват. Какво са се заинатили като магарета — продължаваше Цветко през пресекливо, заморено дишане, но младите му нозе мачкаха равномерно, бодро високата папрат: — Марш долу! Какво могат да направят сами горе? Ще ги хванат от сички страни. И щом е заповедано…
— Човек прави много нещо и като умре, Цветко. Само като умре.
Момъкът се загледа в него и стеснително обърса с ръка потното си, зачервено лице. После като че ли изеднаж се досети, пък и да не остане по-назад:
— То… нели, като сме тръгнали с пушка, може и да умрем. Уха… като нищо. Ама аз, даскале, за това и не мисля. Тръгнал съм и… Ще се бия с турците,
пък, то се знай, може и да умра. Хваща ме понекогаш и страх, не ли съм жив човек.
Борис го погледна радостно, с присвити очи — солената, гореща пот, която се стичаше по лицето, му, пареше зачервените клепачи.
Сивите гранитни карпи по темето на Стражица отблизу изглеждаха по-други. От самите недра на височината се надигаха гигантски блокове, притиснати един към друг, сякаш се бяха сковали в борба помежду си кой кого да избута надолу по стръмнината. Някъде бяха легнали един върху друг, единият затиснал другия, някъде бяха насечени като високи, прави стени. Когато двамата нови куриери наближиха подножията на скалите, по ръба на една такава скала бяха наскачали цяла редица четници и махаха с ръце, дигаха към небето пушки, викаха, крещяха, гласовете им се чуваха надолу далечни, сякаш долитаха от високото небе. И те сами изглеждаха по-малки на високия ръб, наредени като паници на полица.
— Пак ли идете бре? — чуваше се отгоре.
— Връщайте се, нема да слезем оттука!
— Кажете на войводите… Кажете на войводите… Гласовете им се губеха в широкия простор. Върлите скали бяха по-достъпни откъм западната
им страна, през една широка, също каменна площадка. Борис и Цветко минаха нататък по мек килим от ситна, олизана от ветровете тревица. На площадката имаше голямо оживение: двайсетина четници трупаха по краищата й камъни, дълбаеха с ножове, с ръце и с каквото им се падне наслоената пръст по цепнатините на скалата. Подготвяха позиция, готвеха се за бой. Други трима четници посрещнаха войводските пратеници на самия край на площадката и сякаш не искаха да ги пуснат по-нататък. Виждаше се, те тримата бяха сега тук заповедници. Борис ги познаваше: Костурчето — подвойвода на една от четите; Кирил Кончев — студент, родом някъде от Източна България, секретар на една от четите; Юнкерът — чернооко, напето велешанче, което бе забягнало в София, за да следва във Военното училище; дошло бе с четите, преди да завърши училището — не е имало търпение да стане офицер, но и сега носеше юнкерската си униформа, с юнашки накривена фуражка. Нито един от тях нямаше повече от двайсет години