— Гледайте там — посочи с ръка Юнкерът.
Оттук, право надолу, се виждаше проходът, изпълнен вече с гъста, студена сянка. По дъното му пълзеше пътят, белееше се смътно реката, между ниски брегове и храсти, но шумът й едва се дочуваше. Пътят като че ли беше оживял — по него се точеше гъста върволица от тъмни човешки фигури, подобно на жива верига от мравки, които усърдно пренасят нещо до мравуняка си. Аскер. Стотици, хиляди. Тримата мъже гледаха една минута мълчаливо. Никой от тях не бе изрекъл думите, които в първия миг бяха дошли на езика му. Гледайки сякаш не друго, а реката долу, Кирил Кончев каза:
— По-зле ще сме с водата. Под скалата оттатък има изворче, едвам сълзи. Ще го пазим, докато… докато можем. Наредих да напълнят всички манерки и каквото има там за вода.
На една височина отвъд прохода бяха застанали четирима конници, виждаха се все още ясно силуетите им. Юнкерът се пошегува:
— И те кроят свои планове.
Внезапно заклокочи гъста стрелба, някъде по-далеко, като изпод земята, като да се пукаха мехури. Ослушаха се, стрелбата не спираше. Кирил Кончев рече:
— Трябва да има и другаде аскер. Обсажда четите. Стрелбата насочи погледите им. Право на изток, по
голия, тревист склон на друга една височина, огрян от бледата, жълтеникава зара на ведрия залез, отеднаж изникнаха две групи от човешки фигурки, далеч една от друга, едната от двайсетина души, другата по-многобройна. Току-що бяха излезли и двете от гъсталака в подножията на височината; оттам, от гъсталака долу, идеше и бързата, нестихваща стрелба. Двете групи се надпреварваха — всяка бързаше, тичаше да заеме върха на височината. По-бързите между тях излизаха по-напред, но никой не изоставаше. Само от по-малката дружина се отдели един, който с невероятна бързина се катереше към върха и все повече се отдалечаваше от другарите си. Юнкерът плесна с ръце в състезателска възбуда и радост:
— Това е Мурго! Войводата. Той е като коза. Само кости и жили. Факир на бързината! Никой друг не може да тича така.
Изпреварилият другарите си скоро изчезна някъде на върха на височината. И току се зачуха оттам изстрели, пет един след друг, приглушени от далечината, от разбърканата стрелба долу, но ясни като удари с чукче. Докато другарите на изчезналия на върха продължаваха да тичат нагоре, другата купчина видимо взе да се колебае, някои от нея и се спряха. Малко по-късно първата дружинка вече цяла зае върха, запу-каха оттам пушки, изпреварените обърнаха гръб и се втурнаха надолу по стръмнината. Види се, и други бяха наблюдавали от скалите на Стражица надбягването насреща — наблизу се чу вик:
— Урааа…
— Ясно — рече Кирил Кончев. — Аскерът гледа да ни хване всички в обръч, а нашите там бързат да заемат по-добри позиции. Ние тук сме най-добре.
— Май ще се поразбъркат плановете на войводите! — засмя се по момчешки Юнкерът.
Студентът промълви философски:
— Както всички човешки планове…
Дотича през скалите четник и отдалече викна:
— Те… ни сардисват!
— А ти какво си мислиш… — погледна го студентът, но побърза нататък.
Глаушев и Юнкерът го последваха.
Поляната долу, дето малко преди това беше сборището на четите, бе почерняла от аскер. Вляво и вдясно по подножията на Стражица се бяха проточили доста
гъсти колони, които обграждаха височината. Юнкерът извика:
— Всички по местата си!
Четниците и без това бяха по местата си, а сега наклякаха на коляно, други залегнаха зад ръбовете на скалите, по междините — кой където си бе избрал по-сгодно място. Настъпи късото затишие преди битка, когато и най-храбрите чуват бързите, кънтящи удари на сърцето си. Някой там, уж се бе закрил, а се виждаше как се напряга да пикае.
— У бре… Не можеш ли некъде по-нататък?
— Остави човека бре!
Стана пак тихо. Кирил Кончев дигна очи към тъмнеещото небе:
— Вече се стъмва. Е, утре ще бъде каквото ще бъде.
Между четниците настана оживение, някои се изправиха, също и други след тях. Зачуха се бързи разговори, подвиквания. Юнкерът бутна фуражката си на тила:
— Вие какво? Я стойте по местата си! Нема защо да ни гледат агите отдолу, да ни броят. Може и да ни нападнат все пак.
— Турците не се бият нощем — чу се по-отдалеко. — Пък и не могат да ни видят сега отдолу.
Юнкерът се обърна към Глаушев:
— Вие къде, господин Глаушев, къде ще застанете? — И не дочака отговор: — Ще застанем на различни места ние тримата. Подвойводата долу на площадката. Тук повечето са неопитни.
— И аз не съм опитен в тая работа — рече Борис.
— Все пак да има на всички страни по един началнически глас. Това е много важно за бойците.