— Умисли се ти много, учителе…
— Да, да — промълви Глаушев. — Стъмни се веке…
— Да. — И Глаушев добави с някаква загриженост към по-младия другар: — Нема ли да спим вече, Цветане?
— Ами… да спим. Аз тука, като в люлка, на камъка. А ти? Нема ли да ти е твърдо?
— Ще прекарам некак. Нели сме комити, Цветко. Борис усети как се засмя младият момък без глас в
тъмнината. Поразмърда се за минута Цветко, настани се по-сгодно върху камъка и затихна.
Глаушев не беше усетил как всичко наоколо изчезна, стопи се в гъста, плътна тъмнина, която се надигна от планинските долища и низини ведно с валма влажни, топли изпарения — горещия дъх на напечената земя, — надигна се тъмнината чак до най-високите върхове, забули с прозрачен мрак и небето. Нехаен сеяч бе пръснал звезди по цялото небе — едни сякаш по самата му
повърхност, между черните сенки на планинските върхове, едри и светли, други пък тънеха в неизбродимите му дълбини като тежки седефени зърна, а пред всички се кипреше Вечерницата, подела още по здрач своето тържествено шествие по нощното небе, или това беше невидим бродник, който скиташе със свещ в ръка от хоризонт до хоризонт. Луната я нямаше. Чернееше лицето на земята невидимо и тайнствено.
Ниско долу и сякаш кой знай колко далеч се дочуваше глуха врява. Аскерът. Види се, беше забранено там да се палят огньове, но се усещаше, че в подножията на височината се лутаха много люде, потънали, загубени в нощното чернило. Също и по-нататък, по отсрещните стръмнини и долища, но не се чуваше оттам никакъв звук, никакъв глас. По скалите тук ходеше тревожен нощен ветрец и довяваше час по час тихия сънен шепот на горите, горчивия им дъх. Прииждаше отдолу като проточена, задавена въздишка и шумът на реката сред настаналата нощна тишина. Тук, на самия връх, беше по-светло, но не можеше да се види откъде се процеждаше -тоя синкав, недоловим зрак. Някъде наблизу, може би зад съседната скала, двама или трима от четниците водеха неясен, разпокъсан разговор, умълчаваха се и пак започваха, като да не можеха да намерят думи или се мъчеха да прогонят тревожни мисли, неверен сън. Там негде се чу продрана кашлица, а някой по-насам хъркаше кротко, усърдно. Тихо, равномерно и съвсем близу дишаше Цветко, тъмната му сянка сякаш се бе сляла с топлата скала. Понамести се и Борис върху твърдото си каменно легло, ала сън не идваше. По едно време пред него внезапно се изправи черна човешка фигура и като че ли до самите звезди. Чу се гласът на Юнкера — мъчеше се той да говори по-тихо:
— Тук ли сте, господин Глаушев?
— Да — приподигна се Борис.
Юнкерът приклекна до него и заговори още по-тихо:
— Обсадили са ни. Аз изпълзех до тех. Можех да хвана жив некого или да застрелям дваматрима, тъй, съвсем близу в тъмнината, но… да бехме поне двама, иначе и те могат да ме спипат. Чувах разговора им, но не разбирам турски. Изглежда, че немат намерение
Г да ни нападат тая нощ. Нека си починат и момчетата. Утре… Май и на вас не ви се спи. Аз… обиколих часовите, сложил съм двама и при изворчето долу. Да не би да го подушат турците. — Той приседна върху камъка, помълча. Лицето му не се виждаше. И продължи, вече съвсем тихо: — Имам аз едно момиче в София. Да можех само два реда да му пиша. За сбогом. Но не може.
Борис търсеше с поглед лицето му в тъмнината. Юнкерът неочаквано скочи:
— Да ви оставя да поспите.
— Не, не…
Юнкерът се прехвърли зад близката скала, чу се как изскриптяха пирончетата по ботушите му.
Глаушев притисна гръб о камъка, сложил ръце върху изправените си колена, тихо, едвам чуто въздъхна. Той също не можеше да пише два реда на Ангелика. Ангелика беше мъртва. Нямаше я никъде по земята. Нямаше я в О., на тяхната улица, в бащината й къща, нямаше я на балкона, вратата на балкона беше затворена, цветята в саксиите съхнеха изоставени. Сега той не я търсеше там, а тогава отиде там да я потърси, да я види, в бащината й къща. Сега той не можеше да каже като Юнкера: „Имам аз едно момиче…“