През оная ранна сутрин той дочу в стаята си далечен, проглушен писък. Замря сърцето му. На часа си помисли за Ангелика. В съзнанието му премина само името й — ехо на далечния писък, но в него проехтя като страшен вик, като отчаяно стенание. Може би защото писъкът долетя до слуха му откъм нейната къща. После се узна, че извикала бабичката на Ангелика, и всички се учудваха откъде се намерила такава сила в немощната стара жена. Той изтича на прозореца. Нищо не се виждаше. Минаха двама по улицата и Борис забеляза, че се заглеждаха в къщата на Милонас. Може би се е случило нещо с брата на Ангелика, ранения. Портата насреща внезапно, рязко се отвори, отскочи оттам другият й брат, Димитрис Милонас, гологлав, с побеляло лице. Той изтича нагоре по улицата; там, малко по-нагоре, живееше лекар, също грък. Вън, в преддверието пред вратата на Борисовата стая, тропотеше Фотина, хазайката му, и някак по-силно, отколкото беше нужно. После тя почука и на вратата му.
— Даскале… Борис…
Той се спусна към вратата, дръпна я. Фотина помръдна устни, онемяла ли бе, и едва можа да продума:
— Що ли става там?…
— Сигурно раненият…
— Не, не. Той нищо, казаха ми. Нищо от такава рана, ами…
— Иди, иди виж долу…
Тя и сама се затече към стълбата. Когато Борис се върна на прозореца, отгоре бързо се приближаваха Димитрис Милонас и лекарят, влязоха в портата. Откъм къщата насреща вече нищо не се чуваше, но идеше оттам тревожна, страшна тишина. После срещу портата на Милонас се насъбраха няколко жени, още невчесани, няколко деца, току-що станали от леглото. Откъде изскочиха, какво бяха чули, какво бяха усетили, сънливи, с неумити лица, що говореха така оживено, махаха ръце?. Борис не се решаваше да отвори прозореца, да се покаже. Ето я и Фотина. Той я видя как слушаше със зяпнала уста, после тя дигна ръце, сплете пръсти.
Щом затропоти по стълбата, Борис се втурна към преддверието и я чу как тихо, жално плачеше още там, по стълбата.
— Какво е станало…
— Ангелика… Пробола се с нож.
Дотук той си спомняше всичко ясно. После се спусна пред погледа му мъгла, сива, гъста, задушлива, проникна, изпълни гърдите му, не му даваше да диша. Спряха, угаснаха и мислите му. Започна един кошмарен сън, без светлина, без мисли, без въздух в гърдите. Така си спомняше той и сега оня час. И не всичко си спомняше от това, което направи тогава без светлина, без мисли. Като обезумял, който не знае що върши, а всичко върши с машинална точност, той се облече за излизане и сега може би с по-голяма грижливост, слезе долу, мина през улицата и влезе у Милонас. Фотина бързаше след него, късите й нозе се преплитаха в диплите на фустана й, бързаше и не вярваше на очите си. Цялата къща стенеше — чуваха се плачове, разбъркан говор, отделни думи на чуждия език, тропот някъде на горния кат. Горе, в широкото преддверие, го пресрещна Димитрис
Милонас. Застанаха един срещу друг и мълчаливо се гледаха. Борис рече:
— Искам да я видя. — А после в неговия глас проплака самото му сърце: — Не ме спирайте… Кажете ми къде е.
Димитрис продължаваше да мълчи, втренчил в него черните си очи. Борис чакаше. Отнякъде изникна Дросо Милонас и там се вцепени, на другия край на преддверието. Димитрис се обърна, отправи се към стаята на Ангелика. Борис го последва.
Тя беше сложена на леглото, с изпружени ръце край тънкото й тяло. Като бяла хартия беше нейното лице и сякаш бяха изписани по него с туш дъгите на веждите, под тях закръглените черни сенки на сплетените ресници, косата й около твърдото, студено чело, сенките на застиналите, неподвижни ноздри, сенките в ъглите на стиснатите, безкръвни мъртви устни. Ти ли си, Ангелика?
На пода се бе отпуснал Кост ас Милонас, заровил лице в леглото на мъртвата си щерка. До него се бе изправила майката и гледаше влезлия чужденец с няма, неизразима скръб и ако можеше да се учудва сега, не би се учудила, че го вижда край мъртвата. Тя докосна рамото на мъжа си, прошепна:
— Костас…
Старият Милонас подигна глава, обърна се към Бориса и забързано се изправи, ала едва дотам стигнаха силите му, едва да промълви:
— Стани, Ангелика… Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш…
Борис не разбра думите му, не ги и чу, разбра и чу само името й. Той не забеляза и бабичката на Ангелика — тя беше там, на леглото си в другия ъгъл, и го гледаше със странна радост, или пък това беше стъкленият блясък на изплаканите старчески очи.