Ти ли си това, Ангелика? Ангелика или тая нейна бяла сянка мълчеше. Мълчаха и другите в стаята. Дълго, дълго. Нямаше какво да чака повече. Той се обърна, излезе в преддверието, чужд в тая скръбна къща, слезе по стълбата, нозете му едва крепяха огромния товар върху отпуснатите му плещи. След него вървеше Димитрис Милонас и го изпрати чак до портата. Къде бе изчезнал тогава малкият Ригас? Може би Ригас би му казал нещо повече. Нямаше го Ригас.
Споменът на Глаушев за тая последна среща с Ангелика остана много блед в паметта му, чужд и някак по-настрана в неговото съзнание. Нейният непознат отпреди, мъртвешки образ и всичко онова, което бяха видели — не той самият, а очите му. Помнеше той своята Ангелика, топлото й живо тяло, светлината в очите й, думите й, живия й глас. И сега тя беше, както винаги, тук, на скалата, с него. В мислите му нямаше по-ясен образ от нейния, по-чист, по-хубав. Ангелика сега беше неугасваща светлина в душата му. Да можеше да обхване тя цялата му душа, всичките му мисли… Тя го обикна с цялото си сърце, без колебания, без съмнения. Тя обикна и изстрада своята обич сред омразата, която я обкръжаваше. Тя умря за своята любов, щом не можеше да живее със своята любов. Неговата любов не беше като нейната, в неговата любов беше и омразата — мрачна, отровна сянка в нея. Ангелика, остани в мене, ти, светлина ясна и чиста, ти, любов, остани в мене…
Чу се някъде самотен изстрел. Нощта беше будна. Планината, изчезнала в нощния мрак, беше будна. Дигна се отеднаж нататък вихрушка от изстрели, изтрещяха бомби, разтърси се тъмнината наоколо. Някоя от четите се опитваше, види се, да пробие обсадата или вече я бе пробила. Скоро остана само ехото, което се обаждаше от разни страни, още един дълъг миг, после и то заглъхна. Остана пак само будната тревожна нощ.
Наблизу се чуха сърдити гласове, някой викна:
— Хашлак! За бой плачеш. Остави ни да спим!
— Ей, какви хора! Ще пукнат за сън. Утре ще спите бе! Ще заспите и… до второто пришествие, амииин!
Борис видя как върху камъка пред него се изправи дълга човешка сянка, виждаше се в избистрилия се мрак върху светлеещото звездно небе. Сянката се приведе:
— Нямате ли една цигарка…
— Не. Не пуша.
— Бррраво бе! Щастливи хора, без грижи!
— Я го виж! — обади се пак същият сърдит глас. —
Отиде и други да буди! Седни си най-сетне на задника. Хашлак!
Дългата сянка изчезна.
Глаушев въздъхна: всеки с грижите си и сега, в тая нощ. Цветко, току пред него, започна като че ли цял да зъзне, нададе тъничък, плачлив писък. Плачеше насън. Борис го побутна:
— Цветко, Цветане…
Младият момък се надигна уплашен:
— А!… Що има? Кой е?
— Сънуваше нещо… Или… може би ти е студено?
— Да… Страшен сън. Уплаших се, дявол да го вземе. Кое ли време е веке?
— Хайде, спи, спи.
Цветко наново се отпусна върху камъка, въздъхна по детски, затаи се. Опита се да легне по-удобно и Глаушев. Уморено беше тялото му, болеше го туктам от камъка под него. Само мисълта му като ярко пламъче блуждае, не спира, не заспива. И започва отначало. Да, той трябва да започне от самото начало. От основата. От здравата почва под нозете му: любов и вярност към тоя народ, към тая земя. Любов до смърт, като Ангелика. Утре… утре той ще се бие и ще умре. Като всички тия мъже тук, по скалите. Като Хашлака, който…
Месечината се надигна иззад хоризонта насреща бавно, помръкнала. Едната й половина беше превързана като с черна кърпа. Борис Глаушев спеше.
LX
Битката започна още в зори; най-напред на Стражица, после, скоро едно след друго, на още две места из планината.
Когато зави турската тръба долу, на поляната, на Стражица бяха будни само часовите. Сладък е сутрин сънят на младите люде. Пръв скочи Юнкерът от своето временно гнездо между скалите. И се разтича, завика с гръмлив глас:
— Ставай! Заемай местата си! — Спусна се Юнкерът и накъм каменната площадка, която не се виждаше отгоре, чу се и нататък командата му: — Ставай!
Наскачаха всички, спали бяха с пушките си. Само
Хашлакът се протегна като в пухено легло, прозина се сладко, огледа се с учудени очи; после се надигна, прибра дългите си, сухи ръце и нозе, прехвана острите колена. Другарите му като че ли не го забелязваха, а той — ту по един, ту по друг от тях:
— Миле… Бальо… Дайте да запаля бе! За последен път бе!
— У, да пукнеш с тия цигари! Селото гори, бабата… Само за това мислиш, не остави тютюн у хората.
— Един за всички и всички за един, момчета — викна Хашлакът въодушевено и току проточи глас като просяк пред църковна врата: — Дайте за душата си, хорааа… Днес ще става погребението ниии…