— На смърт, момчета, до един! На смърт! Чупете оръжието да не остане в ръцете на врага!
Какъв генерал би станал той! Не можеше да го чуе Кирил Кончев. Кирил Кончев, студентът, беше вече мъртъв.
Викаха и други там. Крещяха, Чуваха се призивно
имена, неразбрани думи, някой се опитваше да запее. Прегръщаха се по двама, по трима и повече в обща прегръдка. Други, по-изпълнителни, чупеха пушките си — ще я удари два пъти и три пъти в камъка. Да не остане в ръцете на врага. На смърт, момчета! Борис видя как захапа Юнкерът цевта на черния си наган. Падна и той, Юнкерът. Насреща тресна бомба оглушително между скалите. Хвръкнаха нагоре части от човешки тела.
— Так. Так.
Изстрели. Тук и по-нататък. Сухо, късо. Борис посегна с две ръце:
— Дай бомбата.
— Не, не… Аз сам.
Те с Цветко стояха един срещу друг. Цветко все не можеше да откопчае бомбата от патронташа си.
— По-скоро, Цветко! Аскерът…
Най-сетне момчето откопча бомбата. Стисна я с двете си ръце, сякаш да не я изтърве. Отвинти капачката й. Сега работеше добре, спокойно. Удари я в камъка. И това си спомни Борис Глаушев — страшен студ прониза в оня миг сърцето му. Скова го цял. Не го остави да помисли за нищо друго. За нищо. За никого. Само това: „Защо не избухва още? Защо се бави толкова?…“ Цветко понечи да се обърне, като да искаше да скрие бомбата негде в себе си, но я изпусна. И тогава, в следващия миг, Борис усети как го блъсна страшна сила…
Не беше умрял, жив беше още. Но беше смазан, с тая непоносима болка в главата и може би едва сега умираше. Колко ли време бе минало, откакто Цветко удари бомбата в камъка? Само няколко секунди до оня тласък, който го смаза. Нямаше сили да се помръдне. Болката нахлуваше по цялото му тяло щом само се опиташе да се помръдне. Това беше, види се, смъртта, влязла бе в тялото му, „Е, добре. Ще спре болката, ще спрат всички болки и мисли и… Ангелика е също мъртва. Мамо… татко… Бих се и умрех. Това беше най-доброто, което можех да направя. Ще кажеш и ти, татко: това беше най-доброто. Но аз съм още жив…“
Той се опита да отвори очи, клепачите сами се напрягаха да се отворят. Отвори се само едното му око, отлепи се. Високо над него се ширеше небето. Никога
не беше виждал такова небе — цялото бледочервеникаво. Той не знаеше, че лицето му бе покрито със засъхнала кръв. И отвореното му око беше пълно с кръв. Потеклата сълза проми синия му гледец, изчезна червенината и от небето. Остана то бледосиньо, ведро, дълбоко прозрачно. Старото познато небе. И сякаш оттам, от високото небе, полъхваше тиха, милваща прохлада. Надигна се в гърдите му въздишка, разпъна с остра болка гърдите, а после се разля по тялото му сладостно облекчение. Отвореното му око потърси да обхване цялото небе, да огледа всичко наоколо, отново да види загубения свят. На една скала наблизу стоеше орел. Погледът му се спря върху грамадната птица, както бе изрязана върху ведрото синкаво небе. Гледаше я той със страх и с живо любопитство.
Орелът стоеше като изникнал върху високата скала, със спокойно прибрани черни крила, гордо извил дългата си гола шия, изправил глава с хищно закривен силен клюн. Блестеше неподвижно неговото кръгло око, отразило небето. Гледаха се за един дълъг миг човекът и птицата. И като че ли знаеше нещо кръглото, блеснало животинско око, нещо сурово и строго. Глаушев виждаше спокойната мощ на голямата птица. Дошла бе да се храни с месата и кръвта на мъртвите. Цар на планината. Хищник. Дошъл бе за месата и кръвта на мъртвите. С това се храни царят на планината, с кръвта на героите. Когато лети в небето, ние му завиждаме. Сега стои там, спокоен и страшен със своята сила. Да можеше да стане и да го прогони! Не можеше. И не както искаше той, а когато птицата пожела, леко, безшумно подскочи, разпери огромните си крила, сякаш да затули цялото небе, размаха ги и литна, мигом изчезна зад скалите. Полъхна го хлад от крилата й. Омразен, страшен хищник, който се храни с кръвта на героите, омразна, страшна сила, която закрива небето. Някъде отблизу долетяха гарвани и накацаха върху същата скала, на която бе стоял орелът. С безшумен размах на черните си крила. Ето ги и тях… Черните гарвани. Те са винаги там, където има битки и мъртви. Да пият очите на мъртвите.
— Гагааа…
Долетяха и други от съседната скала. Викаха се, събираха се.
4ГЮ
Борис се опита сега да стане, разтворил окървавено-то си око, ала убийствената болка в миг облада цялото му тяло и той потъна в черен мрак…