— О, майко геройска! Гордей се, целият народ ще ти бъде благодарен за великата жертва, която даде!…
Ния усети как изтръпна сърцето й в зло предчувствие, ала противно й беше това сълзливо буйство на учителя, отдръпна по-далеко ръката си и каза хладно, дори строго:
— Стани, учителе, стани. Що има?
Белчо рипна, сега пък обзет от глупешко изумение:
— Нищо ли не знаеш, майко Глаушева? За Бориса, за твоя син?
— Нищо не знам. Що има, учителе?
— О, проклета да е устата ми, ако се отвори първа да произнесе вестта, която ще те потопи във вечна скръб! Прощавай, прощавай…
Той взе да се дърпа назад, обърна се и се втурна към портата като подгонен.
Наближаваше да се стъмни. Ния едвам дочака Лазара да се върне от чаршията. Той не каза нищо за сина им. Ния му поля да се умие и едва след това го попита, без да го гледа в лицето, за да не вижда смущението му, ако имаше от какво да се смущава:
— Що има за Бориса?
— Още нищо не се знай — отговори Лазар, бършейки ръцете си. — Станало големо сражение, има много загинали. Споменават се мнозина, та и наш Борис, но нищо не се знай още. Затова и нищо не ти казах.
Повече и не продумаха. Ния отиде и запали кандилото пред иконостаса, при все че не беше време, и кандилото остана да гори през всичките тия дни.
Лазар Глаушев научи и това — казаха му го комитетски люде, — че Борис наистина е бил с тия чети. Той не премълча пред Ния тая вест, но прибави:
— Да не се предаваме на скръб, жено, докато не узнайме самата истина. Що ли не се говори при такива случаи…
Ния нищо не му отвърна — нямаше повече сили да го утеши и тя на свой ред.
Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.
На третия или четвъртия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влезе капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове. Лазар стана да го посрещне, подаде му столче близу до своето място там. Чужденецът бе научил по нещо български и турски и започна разговора направо, както мислеше, че трябва да бъде по войнишки.
— Господин Глаушев, аз съм приятел на вашия народ. И се прекланям пред неговия героизъм.
— Благодариме ви, господин капитан — отговори Лазар предпазливо…
— Аз бях на Стражица. Четиридесет и двама мъже загинаха там. Могли са да се оттеглят, но предпочели смъртта, като истински герои. Мнозина от тях са се самоубили. Майор Етхем бей, който командуваше аскера на Стражица, беше удивен. Ето, каза на войниците си, вижте как умират комитите! Той е от новите турци. Истински офицер.
Лазар мълчеше. Чужденецът продължи:
— Знам аз и за вашия син. Моля — дигна ръка той. — Не искам нищо от вас. Нищо не питам. Искам
само да ви покажа една фотография. Смятам го за свой дълг.
Лазар усети как дишането му започна силно да се затруднява. Капитанът бръкна под мундира си, извади навита на руло фотографска хартия, подаде я на Лазар а:
— Погледнете. Може би ще ви интересува.
Лазар разгъна коравата хартия — нужни му бяха усилия, за да скрие нетърпението си. Лъскавата снимка не беше много ясна, но виждаше се там всичко: налягалите между камъните мъртъвци, някои полуголи, а други и съвсем голи. Изгледът им беше още по-внушителен при тая голота. Още по-мъжествени и чисти изглеждаха те в своята смърт. Лазар веднага позна своя син. Лицето му беше цяло черно от кръвта, с която бе зацапано, ала бащините очи познават не само по лицето. Бащините очи познаха по ръката, както беше отпусната край неподвижното тяло; познаха още повече по всички и най-дребни неща, които бяха само негови, по цялото негово положение, както бе легнал край скалата. Но Лазар Глаушев не показа нищо пред чужденеца. Той не бързаше, не можеше да откъсне поглед от снимката и това рече с твърд, напрегнат глас:
— Защо са голи, господин капитан?
— Тая паплач… аскерът. Нахвърлили са се да ги събличат.
— Не ги ли спре началникът им? — дигна поглед най-сетне Глаушев.
— Беше късно вече.
— А, късно. А вие, господин капитан, ги… кадро-сахте.
— Да. Нужна ми е тая фотография. Нужна ми е за моята архива.
Лазар Глаушев зави снимката и му я подаде; ръцете му не трепереха. Той каза:
— Тука не е моят син.
Офицерът го погледна един миг и не повярва — все пак Глаушев не можеше да скрие бледността по лицето си.
— Задръжте я, господин Глаушев. Аз я донесох за
вас. Може би други ще познаят някого. Това са ваши хора.
Лазар прибързано дръпна ръката си — дойде му да притисне снимката към гърдите си и се уплаши в същото време да не би чужденецът да си я вземе. Но това беше само за миг. Той се обърна спокойно и я сложи в сандъчето, дето стояха търговските му тефтери. Привидното му спокойствие вече не го напусна.