— Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Консулът продължи: — Всичко това е ясно. И сега, в скръбта си поради трагичния край на Мелас, поради някои наши временни неуспехи да не бъдем песимисти. Да се държим здраво. Тук в О. и в други градове. Ще им вземем силата и по селата. Но трябва да стегнем редовете си по-добре. Да изясним по-добре отношенията си с турците. Те не ни вярват, не им вярваме и ние, но срещу българите можем да бъдем заедно. Имаме и друг съюзник. Съюзник и съперник, който засега не е много опасен: сърбите. Сърбия. Пълзят от север. Опитват се да свият гнездо и тук, в О. Та дори и в Солун. Да. Те сами ни протягат ръка. Директорът на тукашната тяхна гимназия ми иска среща. Ще му я дам. Не консулът им, а техният просветител иска среща. Консулът им се държи официално. Има тук някакъв план, някакъв умисъл. Искат да излязат по-хитри. Да.
---
1 Схизматици — разколници, отказали се от гръцката патриаршия, привърженици на Българската екзархия.
А сега този дрипльо. Съгледвач е. Ще го накараме да ни каже нещо повече за своите, отколкото е можал да научи за нас. После… ще си получи наградата.
Той дигна от писалището сребърно звънче с абаносова дръжка и го заклати. Влезе друг един от пазачите на консулството. Консулът заповяда:
— Доведете копача. Пазачът се изпъна по войнишки и излезе. Двамата
офицери се преместиха със столовете си от двете страни на консулското писалище. Пазачът побутна в стаята селянина и отново излезе. Селянинът застана омърлушен до затворената врата. Тримата мъже го гледаха мълчаливо някое време. Консулът заговори на книжовен български език, със забележим чужд акцент:
— Ако ми кажеш самата истина, ще получиш двойно за работата си днес, пък и още по-голяма награда. Мога да те настаня и на добра служба. Ако пък се опитваш да ме заблуждаваш, няма да излезеш жив оттук. Разбра ли, човече? Ето, аз те питам, ти ще отговаряш.
Селякът отеднаж се съвзе може би от българския говор на консула и дори пристъпи по-близу към писалището му:
— Сиромах човек съм аз… цел ден ви работих, защо не ме пущат да си отида, децата ме чакат, тъмно е веке, нощ. Що има да те лъжа аз, платете ми за работата, цел ден… и пуснете ме да си ида при децата…
Поручикът махна сърдито с ръка и каза на гръцки:
— Стой там, при вратата! Не се приближавай!
Селякът не разбра гръцкия му език, но разбра сърдития му жест и се дръпна до вратата. Той проплака, търкулнаха се и сълзи по четинестите му бузи:
— Моля ти се, господине… Защо ме мъчите… Аз… за хлеба на децата. От изгорените села съм, с четири дребни деца побегнах…
Консулът пак дигна сребърното звънче и позвъни. Пазачът влезе на часа. Слагайки внимателно звънчето на мястото му върху писалището, консулът рече:
— Доведи господин Петракис.
Лицето на селянина в миг побеля, очите му потъмняха и хлътнаха в дупките си. Той преглътна шумно. извърна се да погледне вратата, но поручикът скочи и застана до него. Вратата пак се отвори, влезе около
петдесетгодишен мъж в дълга до под колената антерия1, с подплатена с кожа чохена салтамарка. Селянинът примига бързо-бързо — предния ден той го бе видял как влиза в консулството, видял го бе и когато излезе, и бе скрил лице от него. Сега той нямаше как да скрие лицето си. Петракис лукаво се усмихваше насреща: — Не ме ли познаваш, Зарче?
— Не те познавам — отвърна сопнато Зарчето, макар и с отчаяно лице. — Аз…
— Как да не ме познаваш, нели сме тукашни? — И той добави още повече усмихнат: — Лошо зарче си хвърлил тоя път.
Чу се гласът на консула:
— Достатъчно, кир Петракис. Благодарим ти. Довиждане, кир Петракис.
Кир Петракис се поколеба, види се, не му се излизаше толкова скоро, но се поклони леко към консула и послушно напусна стаята. Консулът попита пак на български:
— Е, още ли ще се преструваш? Обърни се, обърни се към мене, погледни ме!
Сега се виждаше целият Зарче — такъв, какъвто си беше, макар и облечен в дрипави селски дрехи, с проскубана селска капа. Той втренчи в консула горящи очи, но и сълзи блестяха в очите му. Консулът продължи:
— Кажи кой те прати! Бобев? С каква цел, каква беше задачата ти?
Зарчето мълчеше и само очите му заблестяха още повече, от още повече влага в тях. И като че ли за да спре сълзите си или да спре думите, които напираха на езика му, той прехапа долната си устна и започна да я гризе до кръв. Сетне внезапно заговори: