— Их, даскале… как ни уплаши! Заприказвали се бехме… — Тя хвърли бърз поглед към момичето, сетне към него, с лукаво премрежени очи: — Това е Ангелика. Насреща живее, може да си я виждал. Чака тука дъждът да престане…
Борис Глаушев не сваляше очи от момичето. За пръв път го виждаше така отблизу и му беше любопитно да го гледа в здрача на прохода. Като насън, като в приказка или в някакъв неземен свят. Ангелика също го гледаше и той видя как се поразшириха очите й, втренчени и блестящи, как се появи бавно по възмургавото й лице едвам доловима бледност, като да я озари далечна светлина. Хазайката продължи:
— Ами запознайте се… Съседи сте. Ангелика Милонас се казва тя. Чиста гъркиня, като мене.
Девойката кимна леко с глава, без да се промени изразът на лицето й, само бледността му изчезна и бързо се надигна по него руменина, която изглеждаше по-гъста по възмургавата, чиста кожа. Не се промени и погледът на девойчето, остана все така напрегнат и лъчист. Млъкна и Фотина, хазайката, смирено наведе очи, като да беше пред някакъв обред.
— По майка и аз имам малко гръцка кръв — наруши общото мълчание Борис и се сети, че бе казвал вече това на хазайката си. Очите на момичето заблестяха радостно и по-дружелюбно. Той би искал да постои още с младата си съседка, да я погледа още и още, но каза:
— Прощавайте… дотичах по работа…
Тая сутрин той видя отново Ангелика Милонас на балкона й. Показа се и той на своя прозорец:
— Добро утро, госпожице.
— Добро утро, господине…
Гласът й беше малко глух или може би далечен, като идеше откъм другата страна на улицата. И странно му напомняше премилия глас на неговата майка.
Гласът на Мария Йорданова беше също тих, но ясен.
След вчерашния вече есенен дъжд небето тая сутрин наново се бе изяснило. И беше като необятна синя стряха, светнала над позагасналото слънчево огнище. Слънцето огряваше голяма част от училищния двор. Укротеният слънчев блясък привличаше в тия хладни утринни часове с милващата си топлина, във въздуха се носеше тиха нега и ясно доловим мирис на есенни цветя, който навяваше смътна тъга. Пристъпвайки рамо до рамо с учителката, Борис Глаушев усети как се изпълни сърцето му с разнежващо чувство на близост, също така сладостно тъжно като аромата на късните цветя, който се носеше в прозрачния въздух. И отеднаж почувствува нужда да сподели с тая млада жена скритите свои мисли, мъчителните мисли, с които се бореше, откакто бе убил турчина през оная нощ до извора край града. Бяха минали двайсетина дни, а мислите му бяха все там и още по-заплетени, без каквото и да е решение, без изход. Той промени разговора:
— Какви са тия знайни и незнайни сили, които ни карат, принуждават ни да вършим едно или друго против нашата воля? Да вършим и най-дребни неща против волята си в своя всекидневен живот, но и неща важни, съдбоносни, които никога не бихме извършили със свободната си воля. — Той би искал да й разкаже за турчина, но побърза да прекъсне своята изповед: — Често мисля върху това… за тия непобедими подбуди в самите нас, в другите хора и навсякъде около нас, в целия ни живот.
Йорданова извърна към него лице и позабави стъпките си. Тя каза колебливо:
— За това ли, че не мога да замина, колкото и да искам…
— Ами… и за това. Да, нежеланието на родителите ви иде от един дълбоко залегнал предразсъдък в нашия живот, че млада жена не бива да живее сама в такъв далечен град?,. Виждате ли, и тоя остарел предразсъдък е една от тия тъмни, често и опасни сили в живота ни.
Младата жена рече, без да погледне другаря си:
— Не, не. Всичко зависи от човека най-напред. Каквото си направи сам, а после може би и съдбата на всеки човек…
— Аз не вервам, че има некъде некой, който предварително начертава пътя на нашия живот. Вие говорите за човека, но не забравяте и съдбата. Боите се, куражът ви не достига да я отречете. Но както и да е, ние не по наша воля редим живота си.
Току зад тях се чу дебел, малко дрезгав глас:
— Искам да ви кажа, че дочух разговора ви. — С тях се изравни Дяконов. В ръката му димеше цигара. Той продължи: — Заинтересува ме разговорът ви. Искам да се намеся, с ваше позволение.
— Моля… — извърна се към него Борис.
— Без да ме молите, щом сам се натрапвам. Много рядко се случва човек да чуе интересен разговор. Хората приказват прекалено много, но най-често празни приказки. Какво ти, Глаушев: тайнствени, незнайни, непобедими сили… И вие, госпожице, съдбата… Това е страх, примирение, фатализъм. А истинският човешки живот е стремление към пълно освобождение. Човек трябва да подчинява всяко нещо на волята си, всяко нещо да подрежда по своя воля, за да бъде свободен. Това е най-ценното благо за човека — да бъде свободен.