— Денонощно, откъде да знам! Кой е искал да наръга твоя портиер в гърдите?
— Моя? Той не беше моят портиер. Беше портиер на хотела.
— Защо беше със смъкнати гащи и с презерватив на пениса? Кой е бил при него? Кой го е посещавал обикновено? Кои са били приятелите му тук в хотела? И кои — извън хотела? Кои са били неприятелите му? Защо е живял в хотела? Що за договорка е било това? Ти какво криеш? Защо не можеш да ми отговориш като нормален човек?
— Ама чакай, аз, какво…? — шефът на рецепцията млъкна. — Просто искам да се прибера вкъщи — рече накрая. — Не знам отговорите на всичките ти въпроси. Коледа е. Не можем ли да говорим утре? Не съм вдигнал глава цял ден.
Ерлендур го гледаше втренчено.
— Ще говорим утре — каза.
Излезе от съблекалнята и внезапно си припомни въпроса, който го бе преследвал през целия ден, откакто се бе видял с управителя на хотела. Обърна се. Шефът на рецепцията тъкмо излизаше от вратата, когато Ерлендур му извика.
— Защо сте искали да се освободите от него?
— Какво?
— Искали сте да се отървете от него. От Дядо Коледа. Защо?
Рецепционистът се поколеба.
— Той вече бе уволнен — каза след малко.
Управителят похапваше, когато Ерлендур го откри. Седеше на голяма маса в кухнята, опасан в готварска престилка, пред полупразните подноси, върнати от шведската маса.
— Не можеш да си представиш колко ми е приятно да ям — каза той и избърса устата си, когато забеляза, че Ерлендур го наблюдава. — На спокойствие — добави.
— Съвсем точно знам какво имаш предвид — отбеляза Ерлендур.
Бяха сами в излъсканата до блясък кухня. Полицаят не можеше да не му се възхити. Управителят ядеше бързо, но с голям финес и съвсем не лакомо. Движенията на ръцете му бяха съвършени. Всяка хапка пъхаше в устата си без каквото и да било суетене и с видимо удоволствие.
Беше по-спокоен сега, когато трупът бе откаран, а полицаите и репортерите, които се тълпяха известно време пред хотела, си бяха тръгнали. От полицията се разпоредиха вестникарите да не влизат вътре, защото сградата се смяташе за място на престъпление. Работата в хотела се върна в обичайното си русло. Малцина от чуждестранните гости бяха разбрали за трупа в мазето, макар и всички да забелязаха присъствието на полицаите и да питаха какво става. Управителят на хотела нареди на служителите си да споменават за възрастен човек и сърдечен удар.
— Знам какво си мислиш, смяташ, че съм свиня, нали? — каза управителят и престана да яде, за да може да си налее малко червено вино.
Докато отпиваше, кутрето му щръкна нагоре. Имаше размерите на малък колбас.
— Не, но разбирам защо искаш да управляваш хотел — отвърна Ерлендур, после внезапно изгуби търпение и рече грубо: — Убиваш се, знаеш това, нали?
— Тежа сто и осемдесет килограма — каза управителят. — Свинете, дето ги угояват, не стават много по-тежки от мен. Винаги съм бил дебел, никога не съм бил на диета. Никога не съм си и помислял да си променям стила на живот, както сега му казват. Добре ми е така. По-добре, отколкото на теб, струва ми се — добави той.
Ерлендур беше чувал да се говори, че дебелите хора били по-щастливи от мършавите. Той самият не вярваше в това.
— По-добре, отколкото на мен? — Ерлендур се усмихна вяло. — Ти пък откъде знаеш. Защо уволни портиера?
Управителят беше започнал отново да яде и мина известно време, докато остави приборите на масата. Ерлендур търпеливо почака. Видя, че управителят обмисля отговора си, чуди се как точно да го формулира, след като, тъй или иначе, Ерлендур вече бе разбрал за уволнението.
— Напоследък не ни върви много — каза накрая. — През лятото сме препълнени и напливът покрай Коледа и Нова година става все по-голям. Но има и време, когато е мъртвило, и тогава сме на загуба. Собствениците казаха, че трябва да орежем персонала. Да намалим работниците. Стори ми се ненужно да държим портиер на пълна заплата през цялата година.
— Но аз разбрах, че той е бил нещо много повече от прост портиер. Бил е и Дядо Коледа например. И момче за всичко. Баш-майстор. Поправял е различни неща. Бил е нещо като иконом.
Управителят отново се бе захванал да пълни с храна устата си и в разговора настъпи поредната пауза. Ерлендур се огледа. Полицаите разрешиха на служителите, чиято смяна бе свършила, да се приберат по домовете си, след като им записаха имената и адресите. Все още не бе ясно кой последен е говорил с убития, нито пък как бе протекъл сетният му ден. Никой не бе забелязал нещо особено около Дядо Коледа. Никой не бе видял някой да слиза долу в мазето, никой не знаеше дали човекът е имал посетители. Само неколцина знаеха, че той е живял там долу през цялото време, че малката стаичка е била домът му, ала и те като че ли въобще не се интересуваха от него. Няколко души казаха, че са го познавали, но по всичко личеше, че човекът не е имал приятели в хотела. А за такива извън хотела никой от персонала не знаеше.