Човекът я последвал в стаята за свиждане.
„О, това баба Дора ли е? — Пазачът се приближил до жената и вдигнал ръката й. — Тази вечер май си спокойна!“
Жената се изправила, била, както и преди, не на себе си.
„Толкова ли си надрусана, горкичката!“ — казал охранителят и Елинборг хич не харесала тона му. Все едно че говорел на някое петгодишно дете. И какво означавало това, че била спокойна тази вечер! Не успяла да се сдържи.
„Ако обичаш, не й говори като на някое дете!“ — казала тя по-остро, отколкото имала намерение.
Пазачът я изгледал.
„Това какво ти влиза в работата?“
„Тя има право да се отнасят към нея със същото уважение, с каквото се ползват всички останали“ — казала Елинборг, като някак успяла да се въздържи да не каже, че работи в полицията.
„Може и така да е — рекъл пазачът. — Аз не мисля обаче, че й показвам неуважение. Хайде, скъпа Дора“ — допълнил той и повел жената към коридора.
Елинборг тръгнала след тях.
„Какво искаше да кажеш с това, че била спокойна тази вечер?“
„Спокойна тази вечер?“ — пазачът повторил думите на Елинборг и обърнал глава към нея.
„Каза одеве, че била спокойна тази вечер — пояснила Елинборг. — Защо, каква трябваше да бъде?“
„Понякога наричам Дора «беглецът» — отвърнал пазачът. — Тя постоянно бяга.“
Елинборг не го разбрала.
„За какво говориш?“
„Не си ли гледала филма?“ — попитал здравенякът.
„Оттук ли бяга? — изненадала се Елинборг. — От болницата?“
„Или когато отидем на разходка в града — рекъл пазачът. — Последния път избяга, когато бяхме на разходка в града. Направо щяхме да полудеем, като я доведохте. Бяхте я намерили при Хлемур и я докарахте тук в отделението. Тогава вие не й показахте много голямо уважение.“
„Ние?“
„Знам, че си от полицията. Направо я хвърлихте тук.“
„Кой ден е било това?“
Човекът се замислил. Той самият бил с нея и с други двама болни, когато тя им се измъкнала. Били на Лайкярторг. Добре си спомнял кога се случило това, било същия ден, когато счупил собствения си рекорд от лежанка.
Денят съвпадал с датата на побоя над детето.
„Нейният мъж беше ли уведомен за случилото се?“ — попитала Елинборг.
„Тъкмо искахме да му се обадим, когато вие я намерихте. Винаги им даваме някакво време да се върнат сами. Иначе щяхме да сме по цял ден на телефоните.“
„Знае ли съпругът й, че я наричате «беглецът»?“
„Ние не я наричаме така. Само аз. И не, не знае.“
„А той знае ли, че тя бяга?“
„Аз не съм му казвал нищо. Тя винаги се връща.“
„Не мога да повярвам“ — изпъшкала Елинборг.
„Доста трябва да бъде упоявана, за да не избяга отново“ — казал пазачът.
„Това променя всичко!“
„Хайде, ела, скъпа ми Дора!“ — рекъл пазачът и вратата към болничното отделение се затворила след него.
Елинборг не сваляше поглед от Ерлендур.
— Толкова бях сигурна, че е той! Че е бил бащата! Сега може да се окаже, че тя е отишла до дома си, нахвърлила се е върху момчето и отново е хукнала навън. Да беше само си отворило устата това глупаче!
— Че защо й е да се нахвърля върху сина си?
— Нямам никаква идея — отвърна Елинборг. — Може да чува гласове в главата си.
— А счупените пръсти, синините? Всички тези неща през годините? Все тя ли е била?
— Не знам.
— Говори ли с бащата?
— Идвам от него.
— И?
— Той, естествено, сега не е най-добрият ми приятел. Не е виждал момчето, откакто отидохме у тях и обърнахме всичко с краката нагоре. Руга и ме проклетисва до девето коляно и…
— Какво каза той за жена си, за майката? — нетърпеливо я прекъсна Ерлендур. — Той трябва да я е подозирал.
— Момчето не казвало нищичко.
— Освен че баща му му липсва — добави Ерлендур.
— Да, само това. Значи, бащата го намира горе в стаята и си мисли, че се е довлякъл вкъщи в това състояние.
— Ти ходи в болницата при момчето и го пита дали баща му го е пребил. Тогава реакцията му те убеди, че е бил бащата.
— Трябва погрешно да съм го разбрала — отчаяно каза Елинборг. — Видях нещо в поведението му…
— Но не разполагаме с нищо, което да доказва, че е била майката. Нямаме и нищо, което да доказва, че не е бил бащата.