— Разказвал ли ти е за миналото си?
— Не.
— Нищо за това, че е бил дете звезда?
— Не. Дете звезда? В какво?
— Видя ли при него някакъв нож, може би от кухнята на хотела?
— Да, имаше нож, но не знам откъде може да е бил. Като дойдох, той режеше нещо от костюма на Дядо Коледа. Каза, че трябвало да си вземе нов за следващата година.
— И не е имал никакви пари, освен тези, които ти е платил?
— Не, не мисля.
— Не си го ограбил?
— Не.
— Не си взел онзи половин милион, който е бил в стаята му?
— Половин милион? Той е имал половин милион?
— Доколкото разбрах, ти постоянно имаш нужда от пари. Ясно е как ги заработваш. Тълпа от хора те преследват за дългове. Заплашвали са семейството ти…
Рейнир погледна сестра си гневно.
— Не гледай нея, гледай мен! Гвюдлойгур е имал пари в стаичката си. Много повече, отколкото ти е дължал. Вероятно вече е бил продал златната мина. Ти си видял парите. Искал си повече. Правил си за него неща, за които си мислел, че трябва да ти се платят по-добре. Той е отказал, скарали сте се. Ти си грабнал ножа и си се опитал да го намушкаш, но той се е борил. Успял си да го прободеш в гърдите и си го убил. Взел си парите…
— Скапан идиот! — просъска Рейнир. — Това са долни, гадни глупости!
— … и оттогава пушиш хашиш, боцкаш се, или каквото там друго, дето го…
— Скапан, долен нещастник! — изкрещя Рейнир.
— Продължавай! — извика Осп. — Разкажи му каквото ми разказа на мен! Кажи му всичко!
— Какво всичко? — попита Ерлендур.
— Той ме попита дали искам да му направя една, преди да се качи горе на празненството — продължи Рейнир. — Каза, че нямал малко време, но имал пари и щял да ми плати добре. Бяхме вече започнали, когато бабката нахълта при нас.
— Бабката?
— Да.
— Каква бабка?
— Тази, дето ни попречи.
— Разкажи му! — чу се гласът на Осп зад Ерлендур. — Кажи му кой беше това!
— За каква бабка говориш?
— Забравихме да заключим, защото бързахме. Изведнъж вратата се разтвори и тя се втурна при нас.
— Коя тя?
— Не знам коя беше. Някаква бабичка.
— И какво се случи?
— Не знам. Аз веднага се ометох. Тя му изкрещя нещо и аз се изпарих.
— Защо не дойде веднага при нас с тази информация?
— Гледам да избягвам полицията. Всякакви изроди ме преследват и ако узнаят, че говоря с полицаите, ще решат, че ги топя за нещо, и ще си изпатя.
— Коя беше жената, която ви попречи? Как изглеждаше?
— Не я огледах добре. Избягах. Но той беше направо сразен. Избута ме, изкрещя и буквално загуби ума и дума. Направо обезумя от страх.
— Какво изкрещя той? — попита Ерлендур.
— Стефи.
— Какво?
— Стефи. Това беше единственото, което чух. Стефи. Нарече я Стефи и явно ужасно се боеше от нея.
32
Тя стоеше до вратата на хотелската му стая, обърната с гръб към него. Ерлендур спря и я наблюдава известно време. Беше се променила от първата им среща, когато влетя заедно с баща си в хотела. Сега бе просто една уморена и посърнала жена на средна възраст, която все още живееше със сакатия си баща в къщата, където бе преминал животът й. По неизвестни му причини тя бе дошла в хотела и бе убила своя брат.
Жената сякаш усети, че той е там в коридора, защото се обърна внезапно и го погледна. По лицето й не можеше да се разчете за какво мисли. Ерлендур знаеше само, че точно нея е издирвал от момента, в който за първи път дойде в хотела и видя Дядо Коледа да седи в собствената си кръв.
Жената стоеше до вратата на стаята му и не проговори, докато той не се приближи съвсем до нея.
— Имам да ти казвам още нещо — започна тя. — Ако все още има някакво значение.
Ерлендур помисли, че сестрата е дошла при него заради лъжата за приятелката й и че вече смята за крайно време да признае истината. Той отвори вратата и тя влезе пред него в стаята. Отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.