— Предсказваха безснежна Коледа — каза тя.
— Някога наричали ли са те Стефи? — попита той.
— Казваха ми така, когато бях малка — отвърна жената и продължи да гледа през прозореца.
— Брат ти наричаше ли те Стефи?
— Да, правеше го. Тя кимна. — Винаги. А аз го наричах Гюли. Защо питаш?
— Защо си била в хотела пет дни преди смъртта на брат ти?
Стефания въздъхна тежко.
— Знам, че не трябваше да крия от теб истината.
— Защо дойде?
— Заради плочите му. Смятахме, че имаме право да получим някаква част от тях. Знаехме, че той имаше доста плачи, вероятно целия тираж, който остана непродаден навремето. Искахме да получим част от него, ако Гвюдлойгур мислеше да го продава.
— По какъв начин беше придобил тиража?
— Татко го получи и го пазеше вкъщи в Хапнарфьордур. Когато Гвюдлойгур се изнесе, взе кашона със себе си. Каза, че плочите били негови. Негови и на никого другиго.
— Как разбрахте, че има намерение да ги продаде?
Стефания се поколеба.
— Излъгах те и за Хенри Уапшот — призна си тя. — Познавам го. Бегло, но трябваше да ти кажа за него. Той не спомена ли пред теб, че сме се срещнали?
— Не — отвърна Ерлендур. — Той си има свои проблеми. Има ли нещо вярно в това, което досега си ми казала?
Тя не отговори.
— И защо да вярвам на това, което сега ми говориш?
Стефания мълчеше, гледаше как снегът пада на земята. Беше се отнесла някъде надалеч, сякаш потънала в живота, който бе имала преди много време, когато не е познавала лъжата и всичко е било истина, чиста и току-що посипала се по земята.
— Стефания? — повика я Ерлендур.
— Не беше заради пеенето. Не се скараха заради пеенето — каза тя изведнъж. — Когато татко падна по стълбите. Не беше заради пеенето. Това е последната и най-голямата лъжа.
— Имаш предвид, когато са се сбили на стълбищната площадка?
— Знаеш ли как му викаха децата в училището? Как го наричаха?
— Мисля, че знам — отвърна Ерлендур.
— Наричаха го Малката принцеса.
— Защото е пеел в хора, бил е като префърцунено момиче и…
— Защото го видяха в рокля на мама — прекъсна го Стефания.
Тя се отдалечи от прозореца.
— Стана след смъртта й. Тя му липсваше много и особено след като не беше вече хорист, а обикновено момче с обикновен глас. Татко не знаеше за това, но аз знаех. Понякога, когато баща ни не беше вкъщи, брат ми си слагаше нейните украшения и обличаше роклите й, стоеше пред огледалото и дори се гримираше. Един ден през лятото момчета, които минавали наблизо, го видели. Някои от тях били негови съученици. Надникнали през прозореца на стаята. Правеха това от време на време, защото ние им изглеждахме странни. Започнали да хихикат и да му се присмиват без никаква милост. След този случай гледаха в училището на него като на някакъв изрод. И започнаха да го наричат „Малката принцеса“.
Стефания млъкна.
— Мислех си, че той просто страда за мама — продължи тя след малко. — Че това беше начин да се почувства близо до нея, като облича дрехите й и се кичи с украшенията й. Не смятах, че има извратени нужди. А то друго излезе.
— Извратени нужди? — възкликна Ерлендур. — Така ли гледаш на това? Брат ти е бил хомосексуален. Не си ли могла да му простиш? Заради сексуалната му ориентация ли не си поддържала връзка с него през всичките тези години?
— Той беше още много млад, когато татко го хвана с негов връстник да правят разни неописуеми неща. Аз знаех, че са в стаята му, мислех, че учат заедно. Татко се върна неочаквано вкъщи да търси нещо. И когато влязъл в стаята, пред очите му се появила потресаваща картина. Не поиска да ми разкаже какво е видял. Когато излязох от стаята си, видях момчето да тича надолу по стълбите със свалени до глезените панталони, а татко и Гюли бяха в коридора и си крещяха един на друг. Видях как Гюли бутна татко, как той загуби равновесие и падна по стълбата. Никога повече не се изправи.
Стефания отново се обърна към прозореца и се загледа в стелещия се към земята сняг. Ерлендур мълчеше и се питаше какво ли си мисли жената в моментите, когато изчезва навътре в себе си както сега, но не можеше дори да предположи. Стори му се, че все пак получи нещо като отговор, когато тя отново наруши тишината.
— Аз никога не съм била от значение — каза тя. — Всичко, което правех, беше някаква маловажна подробност. Не казвам това, защото се самосъжалявам, отдавна съм престанала да го правя. По-скоро за да се опитам да разбера и обясня защо не съм имала никакъв контакт с него от този ден насетне. Понякога си мисля, че съм си мечтаела да се случи всичко това. Можеш ли да си представиш?