Ерлендур поклати глава.
— Когато той си отиде, аз бях тази, която имаше значение. Не той. Никога вече той. По някакъв странен начин бях доволна от това, доволна, че той не беше вече голямата звезда, каквато се очакваше да бъде. Предполагам, че съм му завиждала през цялото време, много повече, отколкото съм си давала сметка, заради вниманието, което получаваше, и заради гласа, който имаше като дете. Гласът му беше божествен. Сякаш бе благословен с всички тия способности, а аз не притежавах никакви. Дрънках на пианото като някой кон. Така каза татко, когато се опитваше да ме учи да свиря. Каза, че нямам абсолютно никакви способности. Въпреки това го обожавах, защото си мислех, че винаги има право. Обикновено той беше добър с мен. След като осакатя, аз имах възможността да го обгрижвам и единствено аз да имам значение за него. Така минаваха годините една подир друга, без нищо да се промени. Гюли си отиде от къщи, татко остана инвалид и аз се грижех за него. Никога не съм мислила за мен самата, какво аз искам. Тъй годините могат да си минат, без да направиш каквото и да било друго, освен да си живееш, заседнал в дупката си. Година след година, година след година.
Стефания млъкна. Продължаваше да гледа снега.
— И когато започнеш да разбираш, че това е всичко, което имаш, започваш да мразиш, опитваш се да откриеш виновника. Струваше ми се, че брат ми е виновен за всичко. С времето започнах да намразвам него и перверзията му, която разруши живота ни.
Ерлендур понечи да каже нещо, но тя продължи:
— Не знам дали мога по-добре да го обясня. Да обясня как се изолираш в своя собствен непроменяем живот заради нещо, което след десетилетия се оказва толкова маловажно. Маловажно и безобидно.
— Разбрахме, че брат ти е приемал нещата така, като че ли му е било откраднато детството — каза Ерлендур. — Че не е получил възможността да бъде това, което сам е искал, а точно обратното — бил е принуден да бъде нещо друго, певец, дете звезда. Започнал да се чувства така, когато го подигравали в училището. Впоследствие не останало нищо нито от едното, нито от другото, а в добавка се появили и тези „извратени нужди“, както ги наричаш. Не мисля, че му е било много добре. Може би той не е искал всичкото това внимание, за което ти си копняла.
— Детството му било откраднато — рече Стефания. — Може и така да е.
— Някога опитвал ли се е брат ти да обсъди хомосексуалните си наклонности с баща си или с теб? — попита Ерлендур.
— Не, но вероятно можехме да видим накъде вървят нещата. Не знам също дали той самият си е давал ясна сметка какво се е случвало с него. Нищо не знам за това. Мисля, че той е нямал представа защо се облича в роклите на мама. Нямам идея кога такива хора разбират, че са различни.
— По някакъв странен начин той е харесвал прякора си — каза Ерлендур. — Имал е този плакат и знаем, че…
Полицаят замълча. Не беше сигурен дали трябва да разкаже за любовника на Гвюдлойгур, от когото той е искал да го нарича „Малка принцеса“.
— Нищо не знам за това — продължи Стефания, — освен, естествено, че този плакат стои на стената му. Може да се е самоизмъчвал със спомените за това, което се случи. Може пък да е нещо у тия хора, което ние никога няма да разберем.
— Как се запозна с Хенри Уапшот?
— Един ден дойде у нас и искаше да говори с мен и баща ми за плочите на Гвюдлойгур. Искаше да знае дали имаме екземпляри от тях. Това се случи по Коледа миналата година. Беше получил информация за Гвюдлойгур и семейството му от някакви колекционери. Каза ни, че плочите му са изключително ценни. Разговарял с брат ми, но той му казал, че не желае да продава. После брат ми променил решението си и бил готов да даде на британеца каквото искал.
— И вие сте поискали част от парите… или какво?
— Това ни се стори съвсем естествено. Плочите не му принадлежаха повече, отколкото на баща ми, поне така гледахме на нещата. Баща ми плати за издаването им със собствените си пари.
— За голяма сума ли ставаше въпрос? Която Уапшот е предложил за плочите?
Стефания кимна разсеяно с глава.
— За милиони.
— Това съвпада с нашата информация.