„Истински Бьоси малкият от Берг“9, помисли си Ерлендур.
— Никой не е незаменим — каза управителят и изпъна колбасоподобното си кутре нагоре, докато отпиваше от червеното вино за пореден път. — Естествено, не е много весело да уволняваш хора, но не можем да си позволим да държим портиер целогодишно. Затова беше уволнен. Не заради нещо друго. Пък и неговото не беше кой знае какво портиерство. Обличаше униформата, когато пристигаха кинозвезди или чуждестранни държавни глави, и гонеше разни скитници, които се опитваха да влязат в хотела.
— Тежко ли го прие? Когато го уволнихте.
— Мисля, че прояви разбиране.
— Липсват ли някакви ножове от кухнята? — попита Ерлендур.
— Нямам представа. Губим ножове, вилици и чаши за десетки хиляди на година. Също кърпи и… Мислиш, че е бил убит с нож от хотела ли?
— Не знам.
Ерлендур гледаше как хотелиерът се храни.
— Той е работил тук повече от двайсет години и никой не го е познавал. Не ти ли се струва, че това е малко странно?
— Персоналът идва и си отива — отвърна управителят и сви рамене. — Естествено е да има текучество в този бизнес. Мисля, че хората са го познавали, но в крайна сметка кой кого познава истински? Не и аз. Аз не познавам добре никого тук.
— При цялото това текучество обаче ти си се застоял.
— Мене трудно могат да ме махнат от мястото ми.
— Защо каза, че сте искали да го изхвърлите?
— Това ли съм казал?
— Да.
— Просто така съм се изразил. Нищо особено не съм искал да кажа.
— Но вече си го бил уволнил и си смятал да го изхвърлиш — каза Ерлендур. — И ето че идва някой и го убива. Последните му дни не са били изпълнени с много радост.
Докато тъпчеше торти и мусове в устата си с прецизните движения на чревоугодник и се опитваше да извлече максимално удоволствие от храната, управителят сякаш не забелязваше съществуването на Ерлендур.
— Защо не си е тръгнал, след като си го уволнил?
— Трябваше да си тръгне в началото на този месец. Можех да го изгоня, ама не исках много да го притискам. А трябваше да го направя. Тогава тая глупост щеше да ми се размине.
Ерлендур продължи мълчаливо да гледа как управителят поглъща лакомо храната. После, може би заради шведската маса или заради мрачния му апартамент в блока, или заради това време на годината и полуфабрикатите, които го чакаха вкъщи, заради самотната Коледа — Ерлендур не знаеше защо, но въпросът изскочи някак си внезапно, преди да се усети.
— Стая? — възкликна управителят, сякаш не разбра за какво говореше Ерлендур.
— Не е нужно да е луксозна — поясни Ерлендур.
— Искаш да кажеш за теб ли?
— Самостоятелна стая — продължи Ерлендур. — Може и да няма телевизор.
— Всичко е заето. За съжаление!
Управителят се втренчи в Ерлендур. Изобщо не му се щеше някакъв полицай да му виси на главата ден и нощ.
— Шефът на рецепцията каза, че имало свободни стаи — най-безсрамно излъга Ерлендур. — Каза, че трябвало само да говоря с теб.
Управителят продължаваше да го гледа втренчено. После сведе очи към недовършения мус и бутна чинията настрана. Беше изгубил апетит.
В стаята беше студено. Ерлендур стоеше до прозореца и се взираше навън, но не виждаше друго, освен отражението си на тъмния фон на стъклото. От известно време не се бе гледал очи в очи с човека от отражението и забеляза, че той е започнал да остарява. Зад него и навсякъде наоколо внимателно падаха снежинки, все едно че небето се бе пропукало и прахът му се посипваше върху света.
В съзнанието му изскочи малка стихосбирка, която си бе купил преди известно време, няколко стихотворения от Хьолдерлин, преведени с рядко срещано майсторство. Остави ума си да пробяга напосоки по стиховете, докато се задържи на строфа, за която знаеше, че се отнася до мъжа от прозореца, с когото се гледаше в очите.
9
Става въпрос за героя от стихотворението „Бьоси малкият от Берг“ на Йон Магнусон, в което се говори за самотно пастирче, отхвърлено от всички. — Б.пр.