— Мислиш ли да направиш нещо за лъжите, които момичето ти наговори по повод участниците в конференции?
Ерлендур се усмихна на себе си.
— Някакви притеснения ли имаш? — попита той.
— Всичко беше лъжа.
Ерлендур прегърна Ева и двамата потеглиха към изхода.
— Ще видим — каза той.
Докато преминаваха през фоайето, Ерлендур забеляза, че хората се спират и започват да се оглеждат. Вече не звучаха сладникавите американски коледни песнички. Ерлендур се усмихна вътрешно, шефът на рецепцията беше изпълнил молбата му и сменил музиката, която се носеше от високоговорителите. Мислеше си за остатъка от тиража на грамофонните плочи на Гвюдлойгур. Попита Стефания дали има представа къде може да е, но тя не знаеше. Нямала никаква идея къде би могъл да го скрие и мислела, че е малко вероятно да бъде намерен някога.
Лека-полека в трапезарията настана тишина. Гостите на хотела се споглеждаха с удивление и обръщаха очи нагоре към тавана, сякаш за да видят откъде се разнася тази чудна песен. Служителите на хотела стояха като вкаменени и също слушаха. Изглеждаше като че времето бе престанало да тече.
Излязоха от хотела. Ерлендур продължи да пее заедно с детето Гвюдлойгур прекрасния псалм и отново усети в душата си онази дълбока страстна тъга в гласа на момчето.
О, Отче, дай ми малко светлинка за краткия път на моя живот…