— Ами ти? — попита той, когато се настаниха в сепарето. — Как така промени решението си?
— Не знам — отговори тя. — Не бях получавала подобна покана от много време насам. А на теб как ти хрумна да ме поканиш на среща?
— Нямам представа. Казах го ей така, спонтанно. И аз не съм бил на среща от много време.
Усмихнаха се.
Той й разказа за Ева Линд и за сина си Синдри. Тя също му каза, че има двама синове, вече пораснали. Ерлендур усети, че жената няма желание да говори за себе си и за положението си, и това бе добре дошло, не искаше да любопитства за живота й.
— Стигнахте ли до нещо за убития?
— Не, до нищо. Човекът, с когото говорех тук…
— Попречих ли ви? Не знаех, че е свързано с разследването.
— Няма проблем — каза Ерлендур. — Той колекционира плочи, грамофонни плочи, и се оказа, че мъжът от мазето е бил звезда като дете. Преди много години.
— Звезда ли?
— Записвали са песните му на плочи.
— Мога да си представя колко е трудно за дете да бъде звезда — вметна Валгердур. — Дете с всевъзможни очаквания и мечти, които обикновено не се сбъдват. Какво според теб им се случва след това?
— Ами заравят се в някоя стаичка и се надяват никой да не си спомни за тях.
— Така ли мислиш?
— Не знам. Може би някои си спомнят за него.
— Смяташ ли, че това е свързано с убийството му?
— Кое?
— Че е бил звезда като дете.
Ерлендур се опитваше да говори колкото се може по-малко за разследването, но не искаше да изглежда дръпнат и необщителен. Не беше имал време да обмисли този въпрос за себе си и не знаеше дали ще се окаже от някакво значение.
— Не знаем — рече той. — Тепърва ще става ясно.
Млъкнаха.
— Ти не си бил никаква звезда като дете — каза тя и се усмихна.
— Не съм бил — отвърна Ерлендур. — За нищо не ме биваше.
— Същото е и с мен — поясни Валгердур. — Все още рисувам като тригодишно дете.
— Какво правиш, когато не си на работа? — попита тя след известно мълчание.
Въпросът свари Ерлендур неподготвен и той се поколеба. Жената се усмихна.
— Нямах намерение да бъда недискретна — каза тя, когато той не отговори.
— Не, просто… не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Ерлендур.
Не можеше да й каже, че играе голф или практикува някакъв друг спорт. Едно време се интересуваше от бокс, но това беше отминало. Никога не ходеше на кино, рядко гледаше и телевизия, не ходеше на театър. Пътешестваше сам по страната през летата, но през последните години и от това се бе отказал. Какво ли правеше, когато не беше на работа? Сам не знаеше. През повечето време стоеше сам вкъщи.
— Много чета — каза той внезапно.
— И какво четеш? — попита тя.
Той отново се поколеба, а тя пак се усмихна.
— Толкова ли е трудно?
— За загинали хора — отвърна той. — За смърт в планините, за безследно изчезнали. Има цели томове по тия въпроси. Бяха популярни едно време.
— За загинали хора? — учуди се тя.
— Ами да, и за много други неща. Чета много. История. Записки. Хроники.
— Всичко, което е старо и отминало — обобщи тя.
Той кимна.
— Но защо за загинали хора? За безследно изчезнали? Това не е ли ужасяващо четиво?
Ерлендур се усмихна на себе си.
— Би трябвало да поработиш в полицията! — каза той.
В този кратък момент от вечерта тя беше докоснала място в съзнанието му, оградено старателно и затворено дори за него самия. Ерлендур не искаше да говори за това. Ева Линд знаеше нещичко, но не беше много запозната с проблема, затова не го свързваше специално с интереса му към смъртните случаи. Той дълго мълча, преди да каже:
— Сигурно е от възрастта. — И веднага съжали за лъжата. — А ти? Какво правиш, когато не тикаш клечки с памук в устите на хората?
Опита се да върне разговора назад, да бъде забавен, но връзката между двамата се бе разпаднала. По негова вина.
— Всъщност аз никога не съм имала време за друго, освен за работа — каза жената, усещайки, че неволно е засегнала тема, за която той не иска да говори.