Стана неспокойна и Ерлендур го забеляза.
— Мисля, че би трябвало пак да се срещнем в най-скоро време — каза той, за да приключи с всичко това.
Лъжата не се оказа по силите му.
— Непременно — рече Валгердур. — Доста се колебаех, ако трябва да съм честна, но не съжалявам, че се видяхме. Искам да знаеш това.
— Аз също — увери я той.
— Добре. Благодаря ти за всичко. Благодаря и за драмбуйето — добави тя и допи ликьора си.
Ерлендур също си беше взел чаша с драмбуйе за компания, но не я бе докоснал.
Ерлендур лежеше напряко на леглото си в хотелската стая и гледаше в тавана. Беше с дрехи — все още бе студено. Навън валеше сняг, мек, топъл и красив сняг, който падаше нежно на земята и моментално се топеше. Не беше онзи твърд и безмилостен сняг, който убиваше и осакатяваше.
„Какви са тия петна?“ — попита Елинборг бащата.
„Петна ли? — възкликна той. — Какви петна?“
„Тук на килима“ — каза Ерлендур.
С Елинборг бяха дошли от болницата, където посетиха момчето. Греещото от запад слънце бе осветило килима на стълбището, което водеше към стаята на момчето.
„Не виждам никакви петна“ — каза бащата и се наведе, за да огледа килима.
„Съвсем ясно се виждат на тази светлина“ — рече Елинборг и погледна през прозореца към слънцето, което беше слязло ниско в небето и направо заслепяваше очите.
После обърна поглед към бежовите плочки от мрамор, които сякаш горяха върху пода в стаята. Недалеч от стълбището се виждаше красив шкаф за вино. В него имаше скъпи ликьори и бутилки със силни бели и червени вина, които лежаха наклонени върху специални стойки. Шкафът имаше две стъклени вратички и Ерлендур видя върху едната от тях неясни следи от забърсване с парцал. На страната на шкафа откъм стълбището се виждаше малка капчица, която се бе стекла надолу и оставила следа от около сантиметър и половина. Елинборг я докосна с пръст, беше лепкава.
„Станало ли е нещо тук покрай шкафа?“ — попита Ерлендур.
Бащата го погледна.
„За какво говориш?“
„Сякаш нещо го е опръскало. Избърсал си го неотдавна.“
„Не — каза бащата. — Не е неотдавна.“
„Тези следи на стълбите — намеси се Елинборг. — Приличат ми на следи от дете, или нещо бъркам?“
„Не виждам никакви следи на стълбите — отвърна бащата. — Одеве говореше за петна. Сега пък за следи. Какво се опитваш да кажеш?“
„Вкъщи ли си беше, когато са нападнали момчето?“
Бащата не каза нищо.
„Нападението е извършено в училището — продължи Елинборг. — Учебният ден е бил свършил и той е играл футбол. И когато си е тръгнал за къщи, са го нападнали. Мислехме, че това се е случило. Той не е говорил с теб, не можа да говори и с нас. Мисля си, че не е искал. Не е смеел. Може би защото момчетата са му казали, че ще го убият, ако ги издаде на полицията. А може и защото някой друг го е заплашил, че ще го убие, ако говори с нас.“
„Накъде биеш?“
„Защо си се прибрал по-рано от работа в онзи ден? Прибрал си се у дома по обед. Момчето е допълзяло до къщи и се е качило в стаята си, а скоро след това ти си дошъл и си позвънил на полицията и за линейка.“
Елинборг и преди се бе чудила какво е правел бащата вкъщи по средата на деня в работно време, но не беше го питала за това досега.
„Никой не е виждал момчето да се прибира у дома след училище“ — обясни Ерлендур.
„Ти да не би да искаш да кажеш, че аз съм нападнал… Че аз съм се отнесъл по този начин с момчето ми? Да не би това да намекваш?“
„Имаш ли нещо против да вземем проби от килима?“
„Мисля, че трябва да се махате оттук“ — каза бащата.
„Аз нищо не намеквам — продължи Ерлендур. — Момчето ще разкаже в края на краищата какво се е случило. Може да не е сега или след седмица, може да не е след месец или година, но ще разкаже.“
„Вън! — извика бащата, изпълнен с ярост и възмущение. — Как си позволяваш ти… как си позволявате вие… Тръгвайте си! Махайте се! Вън!“
Елинборг се върна направо в болницата и влезе в детското отделение. Момчето спеше в леглото си. Ръката му бе свалена от куката. Тя седна до детето и го зачака да се събуди. Седеше така от около петнайсет минути, когато момчето започна да се размърдва и отвори очи. Забеляза уморената полицайка да седи до него, но никъде не видя човека с плетената жилетка и тъжните очи, който беше дошъл с нея по-рано през деня. Гледаха се с тази жена в очите, докато Елинборг се усмихна и попита толкова спокойно, колкото й стигаха силите: