— Какво има там? — попита той управителя на хотела.
— Нищо — отвърна дебелия и погледна към тавана. — Това е просто краят на коридора. Няколко крушки са изгорели, ще се разпоредя да ги сменят.
— Колко време е живял тук този човек? — попита Ерлендур и отново се върна в стаичката.
— Не знам, отпреди моето време.
— Тук ли е бил, когато ти си станал управител?
— Да.
— Казваш ми, че той е живял в този килер двайсет години?
— Да.
Елинборг погледна презерватива.
— Практикувал е безопасен секс — уточни тя.
— Май не е бил достатъчно безопасен — възрази Сигурдур Оли.
Появи се областният лекар, придружен от служител на хотела, който веднага се обърна и тръгна обратно по коридора. Докторът, доста пълен човек, макар и не колкото хотелиера, с мъка се провря в стаичката. Елинборг побърза да се измъкне навън.
— Здрасти, Ерлендур! — каза областният лекар.
— Как ти изглежда ситуацията? — попита Ерлендур.
— Ами като сърдечен удар, но първо трябва да го прегледам — отговори лекарят, който беше известен с циничното си чувство за хумор.
Ерлендур погледна към Сигурдур Оли и Елинборг, които се бяха захилили до уши.
— Можеш ли да кажеш кога се е случило? — попита Ерлендур.
— Не много отдавна. Някъде през последните два часа ще да е. Дори не е започнал да изстива като хората. Открихте ли елените му?
Ерлендур изпъшка.
Областният лекар пусна ръката на трупа.
— Ще напиша смъртния акт — каза докторът. — После вие ще пратите трупа на Баронщигур5, там ще го отворят. Казват, че оргазмът е малката смърт — добави той, поглеждайки надолу към трупа. — Този ги е получил и двете.
— И двете ли? — не го разбра Ерлендур.
— И двете смърти, имам предвид — отвърна лекарят. — Ще направите снимки, нали?
— Да — кимна Ерлендур.
— Идеално ще паснат на семейния албум, ще знаеш.
— Струва ми се, че той не е имал семейство — каза Ерлендур и се огледа. — Свърши ли засега? — попита той, искаше му се някак да сложи край на всичкия този хумор.
Областният лекар кимна, провря се обратно през вратата и изчезна в коридора.
— Няма ли да затворим хотела? — попита Елинборг, при което забеляза, че управителят като че ли е на път да получи задух. — Да спрем всякакво влизане и излизане. Да разпитаме всички, които са отседнали тук, всички от персонала? Да затворим летището. Да спрем международните полети и плавания…
— За бога! — изпъшка управителят и смачка кърпата в ръцете си. — Та това е само портиерът!
„Мария и Йосиф никога не биха получили стая тук“, помисли си Ерлендур.
— Таз… тая… отврат няма нищо общо с моите гости — каза управителят, заеквайки от възмущение. — Те повечето са чужденци, заможни личности от страната, корабовладелци и подобни. Никой от тях си няма работа с портиера. Никой. Това е вторият по големина хотел в Рейкявик. По празници винаги е препълнен. Не можете просто ей така да го затворите. Просто не можете.
— Можем, но няма да го направим — каза Ерлендур, опитвайки се да го успокои. — Може би все пак ще се наложи да разпитаме някои от гостите на хотела и по-голямата част от персонала.
— Слава тебе господи! — изпъшка управителят, видимо поуспокоен.
— Как се казваше този човек?
— Гвюдлойгур — отвърна управителят. — Мисля, че е на около петдесет. И имаш право за семейството, май няма такова.
— Кой го е посещавал тук?
— Изобщо нямам идея — изпъшка управителят.
— Случвало ли се нещо необичайно тук в хотела, което да се свързва по някакъв начин с този човек?
— Не.
— Кражба може би?
— Не. Не се е случвало такова нещо.
— Оплаквания?
— Не.
— Не е ли попадал в някаква ситуация, която може да обясни случилото се?
— Не, поне аз не знам.
— Имал ли е сметки за уреждане с някого от хотела?
— Не знам за такова нещо.
— А извън хотела?
— Доколкото знам — не, но аз не го познавам много добре. Не го познавах — поправи се управителят.
— Дори след двайсет години?
— Ами всъщност никак не го познавах. Не беше много общителен. Все гледаше да се усамоти.
— Мислиш ли, че хотелът е бил подходящо място за подобен човек?