— Не ми пука за оценките!
— Аз съм женен. Бракът ми е щастлив. Имам две деца. Но да допуснем, че съм искал да ви направя предложение. Щях ли да го направя по време на лекция? Това би било глупаво.
— Значи никога не сте ми предлагали… — Тя отново прехапа долната си устна.
— Съжалявам.
— Но вие ми говорите! Чувам гласа ви дори когато не съм на лекции! Чувам го, когато съм в стаята си или вървя по улицата! Дори когато спя! Непрекъснато повтаряте, че искате да спите с мен!
Кожата ми настръхна. Думите й ме смразиха.
— Грешите. Въображението ви ви прави номера.
— Но аз чувам гласа ви толкова ясно! Докато уча или…
— Как? Нали не съм там.
— Изпращате ми мислите си! Съсредоточавате се и вкарвате гласа си в главата ми!
Притокът на адреналин накара стомаха ми да се свие. Отчаяно се опитвах да измисля някакъв аргумент, с който да оборя теорията й.
— Телепатия? Не вярвам в съществуването й. Никога не съм правил опит да ви изпращам мислите си.
— Дори несъзнателно?
Поклатих отрицателно глава. Прииска ми се да й кажа, че в сравнение с повечето студентки изглежда толкова невзрачна, че дори да не бях женен, никога нямаше да пожелая да правя секс точно с нея.
— Учите прекалено много. Искате да получите високи оценки по моя предмет и непрекъснато си мислите за мен. Затова смятате, че чувате гласа ми, когато не съм при вас. Като преподавам, наблюдавам лицата на студентите си, за да разбера дали лекцията им е интересна или не, а кой знае защо вие сте останали с погрешното впечатление, че говоря лично на вас.
— Тогава трябва да промените начина си на преподаване! — изкрещя тя. -–Той е подъл! Жесток! Дразнещ! — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Вие се подиграхте с чувствата ми!
— Не съм искал.
— Но го направихте! Измамихте ме! Заблудихте ме!
— Нищо подобно.
Стана от стола толкова рязко, че ме стресна. Помислих си, че ей сега ще ме удари или ще се разкрещи за помощ и после ще заяви, че съм направил опит да я изнасиля. И се проклех, че не бях настоял да отвори вратата.
Разтърсвано от ридания, момичето се втурна към нея. Натисна дръжката, излезе, залитайки в коридора и хукна надолу по стълбите, изпаднало в истерия.
Целият разтреперан, загасих фаса си и веднага запалих нова цигара. Слушах със свито сърце отслабващото ехо от нейните ридания, заглъхващите й стъпки и далечния трясък на входната врата.
После ме обгърна тишина.
Час по-късно я открих седнала в залата за лекции. Беше избърсала сълзите си. Единствената следа от случилото се бяха зачервените й подпухнали очи. На банката пред нея бяха приготвени листове и химикал. Докато говорех, избягвах да я гледам в лицето. Тя рядко вдигаше глава от записките си.
След лекцията попитах асистента си дали я познава.
— Кого, Сам ли? Естествено. Смята да става асистент. Но вместо да обсъждаме дисертацията й, тя непрекъснато ме разпитва за теб. Горкото момиче.
— Защо?
— Ами толкова е невзрачна. Няма много приятели и рядко излиза. Освен това има проблеми с баща си. Говореше с недомлъвки, но доколкото разбрах, трите й сестри са много красиви и баща й се отнася към нея като към грозното патенце. Тя ужасно много иска да спечели благоволението му. Само че той винаги я пренебрегва. Отблъсква любовта й. А ти й напомняш на него.
— На кого? На баща й?
— Е, знае, че си десет години по-млад, но казва, че изглеждаш точно като него.
Два дена по-късно тя ме чакаше — отново в осем часа сутринта — пред кабинета ми.
Отключих с треперещи пръсти и влязохме вътре. Този път не затвори вратата, сякаш бе прочела мисълта ми. Седна пред бюрото и се втренчи в мен.
— Случи се отново.
— По време на лекцията не погледнах нито веднъж към вас.
— Не, случи се после, когато бях в библиотеката. — Тя си пое мъчително дъх. — И по-късно, докато обядвах в стола. Чух гласа ви така ясно, сякаш бяхте там.
— По кое време?
— Около пет и половина.
— Тогава пиех коктейли с декана. Повярвайте ми, Сам, не съм ви изпращал никакви послания. Умът ми беше ангажиран със съвсем различни неща.
— Не си измислям! Предлагахте ми да правим секс!
— Исках да получа пари за изследователския си проект от декана. Съзнанието ми изцяло бе обсебено от тази мисъл. А когато не успях да го убедя, бях твърде ядосан, за да се концентрирам върху каквото и да е друго, освен върху това да се напия.
— Вашият глас…
— Той не е реален. Ако наистина ви изпращах телепатични послания, щях ли да отричам? Нямаше ли да си призная, след като ме попитате? Защо да отричам?
— Страх ме е.
— Имате проблеми с баща ви.
— Какво?