— Имате пациентка на име Саманта Пери — започнах аз.
— Имах. Вече нямам.
— Знам. Заминала е за Айова. Идва да ме види. Страх ме е. Мисля, че може да е опасна.
— Не трябва да се тревожите.
— Защо, не е ли опасна?
— Беше, поне потенциално.
— Моля ви, кажете ми какво да правя, когато пристигне. Вие сте я лекували. Трябва да знаете.
— Господин Инграм, тя няма да дойде в Айова. Самоуби се в нощта на Деня на благодарността. Свръхдоза медикаменти.
Стаята се завъртя пред очите ми. Сграбчих кухненската маса.
— Невъзможно.
— Видях тялото й. Извикаха ме да го разпозная.
— Но тя ми се обади същата нощ!
— По кое време?
— В три часа.
— Значи тук, в Калифорния, е било един. Разговаряли сте малко преди или малко след като е погълнала медикаментите. Не е оставила прощална бележка, но ви се е обадила.
— Нямаше признаци за…
— Често говореше за вас. Привличахте я неудържимо. Беше дълбоко убедена, че владеете телепатия и я карате да чува вашия глас.
— Знам! Кажете, докторе, тя параноичка ли беше? Беше ли способна да извърши убийство?
— Господин Инграм, вече ви казах твърде много. Въпреки че пациентката ми е мъртва, не мога да наруша професионалната си етика. Това е лекарска тайна.
— Но аз не мисля, че е мъртва.
— Не ви разбрах?
— Ако е умряла в четвъртък вечерта, как е възможно да се обади и в петък вечерта? Защото тя го направи.
Докторът изхъмка. Усетих, че се колебае какво да ми каже.
— Господин Инграм, вие сте разстроен. Не знаете какво говорите. Бъркате нощите.
— Казвам ви, че се обади пак в петък!
— А пък аз ви казвам, че тя почина в четвъртък. Или някой си е направил шега с вас, или… — Докторът млъкна.
— Или? — Гласът ми трепереше. — Аз съм този, който чува гласове?
— Господин Инграм, не се разстройвайте. В момента сте объркан…
Затворих бавно телефона, обзет от ужас.
— Сигурен съм, че чух гласа й.
Същата нощ Сам се обади отново. В три часа. От Солт Лейк Сити. Когато подадох слушалката на Джийн, тя чу само характерния за свободната линия сигнал.
— Но ти чу как проклетият телефон иззвъня! — настоях аз.
— Може връзката да се е разпаднала. Казвам ти, Чък, отсреща нямаше никой.
Обади се и в неделя. Пак в три. От Шайен, административният център на щата Уайоминг. Приближаваше се. Но нали уж беше мъртва?
Редакцията на университетския ни вестник е абонирана за студентските вестници на всички по-голями университети. В понеделник аз, Джийн и децата отидохме с колата до въпросната редакция. Намерих петъчния брой на студентския вестник на университета в Бъркли и трескаво разлистих страниците му.
Съобщението беше съвсем кратко. Внезапно починала студентка. Саманта Пери. Причината за смъртта тактично бе премълчана.
Отвън на паркинга Джийн каза:
— Сега вярваш ли, че е мъртва?
— Тогава защо чувам гласа й? Да не би да намекваш, че разговарям с мъртвец?
— Чувстваш се виновен за самоубийството й. А не трябва. Напоследък почти не спиш. Въображението ти прави номера.
— Но ти призна, че чу звъна на телефона!
— Така е. Това е загадка за мен. Може би телефонът се е повредил и се нуждае от ремонт. За да се успокоиш напълно, ще си сменим номера с нов, който няма да фигурира в нито един указател.
Почувствах се по-добре. Вечерта изпих няколко питиета и дори успях да заспя.
През нощта телефонът пак иззвъня. В три часа. Аз се свих уплашено и помолих Джийн да се обади вместо мен. Тя заяви, че чува само пращене. Грабнах слушалката и разбира се, чух гласа на Сам.
— Почти пристигнах. Вече съм в Омаха.
— Този номер е нов!
— Но ти ми го каза. Смени го твоята жена. Тя се опитва да ни раздели. Ще я накарам да съжалява. Скъпи, нямам търпение да те прегърна.
Изкрещях. Джийн се отдръпна от мен.
— Сам, трябва да спрете! Говорих с доктор Кембъл!
— Не. Той не би злоупотребил с доверието ми.
— Той ми каза, че сте мъртва!
— Не мога да живея без теб. Скоро ще бъдем заедно.
Крясъците ми събудиха децата. Бях изпаднал в истерия и се наложи Джийн да повика линейка. Двамата санитари доста се поизпотиха, докато успеят да ме усмирят.
Омаха се намира на един ден път с кола от нашия дом. Във вторник Джийн дойде да ме посети в болницата.
— По-добре ли се чувстваш? — Тя се намръщи при вида на усмирителните колани, които ме задържаха на леглото.
— Моля те, послушай ме! — казах й трескаво аз. — Вслушай се в думите ми. Знам, че ме мислиш за луд, но, за бога, просто го направи. Не мога да докажа нищо, но знам, че си в опасност. Както и аз. Трябва да напуснеш града заедно с децата. Трябва да се скриете някъде. Довечера, в три часа, тя ще дойде в къщата.