— Тръгваме ли сега? — попита го Фацио.
— Почакай.
Една изцяло необоснована мисъл мина светкавично през главата му, оставяйки след себе си мирис на сяра, онзи, с който обичайно се парфюмираше дяволът. Поиска от Фацио да му каже телефонния номер на Ликалци, написа го на листче, което пъхна в джоба си, и след това го набра:
— Ало, болница „Маджоре“ ли е? Комисар Монталбано от Вигата се обажда. Бих искал да говоря с професор Емануеле Ликалци.
— Ако обичате, изчакайте, без да затваряте.
Изчака дисциплинирано и изпълнен с търпение. Когато това последното започна напълно да му убягва, чу гласа на телефонистката:
— Професор Ликалци е в операционната зала. Бихте могли да се обадите отново след половин час.
— Ще му се обадя по път — каза на Фацио. — Моля те, вземи джиесема.
Телефонира на съдебния следовател Томазео и му съобщи за откритието на Фацио.
— Ах, не ви ли го казах? — отвърна Томазео в този момент. — Поисках да ми даде номера на съпругата си тук, при нас. Каза, че не го знаел, защото винаги тя му се обаждала.
Комисарят го помоли да подготви заповед за обиск. И добави, че незабавно ще изпрати Гало да го вземе.
— Фацио, казаха ли ти каква е специалността на доктор Ликалци?
— Да, господине. Ортопед е.
По средата на пътя между Вигата и Монтелуза комисарят отново се обади в болница „Маджоре“ в Болоня. След не много дълго изчакване Монталбано чу твърд, но вежлив глас.
— Ликалци съм. Кой се обажда?
— Професоре, извинете ме за безпокойството. Комисар Салво Монталбано съм, от Вигата. Ангажиран съм с престъплението. Впрочем, моля, приемете моите най-искрени съболезнования.
— Благодаря.
Нито дума в повече. Комисарят разбра, че пак му е ред да говори:
— И така, докторе, днес сте казали на съдебния следовател, че не сте знаели телефонния номер на съпругата си, когато е идвала тук.
— Така е.
— Не можем да открием този номер.
— Нима между Монтелуза и Вигата има хиляда хотела?
Ех, колко беше предразположен към сътрудничество този професор Ликалци!
— Простете ми, че настоявам, но в случай на абсолютна необходимост не бяхте ли предвидили…
— Не съм мислил, че може да се появи подобна необходимост. За всеки случай там, във Вигата, живее един мой далечен роднина, с когото клетата Микела се беше свързала.
— Бихте ли могли да ми кажете…
— Казва се Аурелио ди Блази. А сега ме извинете, трябва да се връщам в операционната. Утре към обяд ще бъда в полицейското управление.
— Един последен въпрос. Уведомихте ли този ваш роднина за случилото се?
— Не. Защо? Трябваше ли да го направя?
4.
— Една толкова изтънчена, елегантна и красива госпожа! — каза Клаудио Пицота, шейсетгодишният изискан директор на хотел „Джоли“ в Монтелуза. — Случило ли й се е нещо?
— В интерес на истината, все още не знаем. Получихме обаждане от съпруга й в Болоня, който е разтревожен.
— Ех, прав е. Госпожа Ликалци, както се оказва на практика, е излязла от хотела в сряда вечерта и оттогава повече не сме я виждали.
— И не се ли обезпокоихте? Вече е петък вечер.
— Ех, така е.
— Беше ли ви предупредила, че няма да се връща?
— Не. Но вижте, комисарю, госпожата отсяда при нас поне от две години. За това време сме имали възможността да опознаем ритъма й на живот. Който, как да кажа, не е обикновен. Госпожа Микела е жена, която не остава незабелязана, разбирате ли ме? А пък и аз винаги съм имал особено безпокойство за едно нещо.
— Ах, така ли? И какво е то?
— Хъм, госпожата притежава много скъпи накити. Огърлици, гривни, обеци, пръстени… Няколко пъти съм я молил да ги заключва в наш сейф, но тя винаги ми е отказвала. Държи ги в нещо като торба, не използва чанти. Всеки път ми казваше да бъда спокоен, че няма да оставя бижутата в стаята, а ще ги носи със себе си. Но въпреки това аз се боях да не я оберат. Тя обаче се смееше и нямаше начин да я убедя.
— Вие ми загатнахте за особения ритъм на живот на госпожата. Бихте ли ми обяснили по-добре?
— Естествено. Госпожата обича малките часове. Често се връща в началото на утрото.
— Сама?