Върна се в спалнята и позвъни, за да дойде камериерката от етажа. След малко се почука и Монталбано каза „Влизайте!“. Отвори се вратата и се появи четирийсетгодишна мършава жена, която веднага щом видя четиримата мъже, се вцепени, пребледня и полугласно попита:
— Ченгета ли сте?
На комисаря му идеше да се разсмее. Колко ли векове на полицейски произвол са били необходими, за да изострят в сицилианската жена тази толкова светкавична способност за разпознаване на някое ченге?
— Да, такива сме — каза й, усмихвайки се.
Камериерката се изчерви и наведе очи.
— Моля за извинение.
— Познавате ли госпожа Ликалци?
— Защо, какво й се е случило?
— От няколко дни нямаме информация за нея. Търсим я.
— И за да я намерите, отнасяте със себе си документите й ли?
Тази жена не трябваше да бъде подценявана. Монталбано реши да й съобщи някои факти.
— Опасяваме се, че може да й се е случило нещастие.
— Винаги съм й казвала да си отваря очите — отвърна камериерката, — ходеше напред-назад с половин милиард лири в торбата си!
— Носила е със себе си много пари ли? — попита удивено Монталбано.
— Не говорех за пари, а за бижутата, които има. И с живота, който води! Връща се късно, става късно…
— Това го знаем. Вие добре ли я познавате?
— Още от първия път, когато дойде тук със съпруга си.
— Можете ли да ми кажете нещо за характера й?
— Вижте, изобщо не беше дребнава. Имаше само една-единствена мания — всичко да е под конец. Когато оправяха стаята й, стоеше, за да надзирава всяко нещо да бъде оставено на мястото си. Камериерките от сутрешната смяна се представяха пред директора, преди да започнат работата в стая 118.
— Един последен въпрос — вашите колеги от сутрешната смяна казвали ли са ви някога, че госпожата е приемала през нощта мъже в стаята си?
— Никога. А за тези неща имаме набито око.
През цялото пътуване на връщане към Вигата един въпрос измъчваше Монталбано — ако госпожата е била маниачка на тема ред, как така банята във виличката в местността Три фонтана беше толкова разхвърляна, а розовата хавлия захвърлена на пода?
По време на вечерята (много прясна риба треска, сварена с два дафинови листа и на момента подправена със сол, черен пипер и зехтин от Пантелерия, и гозба от крехките филизи на тиквичките, която служеше за разядка, за да подготви стомаха и червата) разказа на госпожа Вазиле Коцо как му беше минал денят.
— Май ми се струва — каза госпожа Клементина, — че истинският въпрос е защо убиецът е взел със себе си дрехите, гащите, обувките и торбата на клетницата.
— Така е — съгласи се Монталбано и не добави нищо друго.
Не искаше да прекъсва мисълта на госпожата, която, едва отворила уста, вече беше уцелила аргумента.
— За тези неща — продължи старата дама — мога да говоря на базата на това, което виждам по телевизията.
— Не четете ли криминални романи?
— Рядко. Освен това какво означава детективски роман? Какво означава полицейски роман?
— Ех, има цяла литература, която…
— Разбира се, но не ми харесват етикетите. Искате ли да ви разкажа една хубава криминална история? И така, някакъв човек след много авантюристични случки станал градоначалник. Лека-полека обаче неговите поданици започнали да се разболяват от някаква неясна болест, нещо като чума. Тогава този господин започнал да търси причината за злото. Проучвал колкото проучвал, и открил, че коренът на злото е точно той, и се самонаказал.
— Едип — каза почти на себе си Монталбано.
— Не е ли хубава полицейска история? Но да се върнем към нашия разговор. Защо убиецът ще вземе със себе си дрехите на жертвата? Първият отговор е — за да не бъде тя идентифицирана.
— Но не и в нашия случай — каза комисарят.
— Правилно. Струва ми се обаче, че разсъждавайки по този начин, следваме пътя, в който иска да ни вкара убиецът.
— Не разбирам.
— Ще се опитам да се изразя по-добре. Който е отнесъл със себе си всичките вещи, иска да ни накара да повярваме, че всяка една от тези вещи е еднакво важна за него. Подтиква ни да приемем вещите като едно цяло. Но не е така.