В четвъртък в три часа през нощта се е обадил Гуидо от Болоня. В десет и половина е звъняла Анна (която очевидно не е имала понятие, че в онази нощ Микела не се е върнала в хотела), в единайсет часа някакъв Локонте е потвърдил срещата им за ранния следобед. На обяд, все така в четвъртък, е телефонирал господин Аурелио ди Блази, който е упорствал почти на всеки три часа, чак до седем вечерта в петък. Гуидо от Болоня се е обадил в петък в два часа сутринта. Обажданията на Анна от четвъртък сутринта стават неудържими и спират в петък вечерта пет минути преди „Свободна мрежа“ да съобщи новината за намирането на трупа.
Имаше нещо, което не се връзваше, но Монталбано не успяваше да го установи и затова се чувстваше притеснен. Изправи се и излезе на верандата, която гледаше право към плажа, събу си обувките и започна да се разхожда по пясъка чак докато стигна до брега на морето. Нави подгъва на панталоните си и закрачи покрай водата, която от време на време обливаше краката му. Приспивният шум на прибоя му помогна да вкара в ред мислите си. И изведнъж разбра какво го измъчваше. Влезе вкъщи, взе бележника и го отвори на страницата за сряда. Микела си беше отбелязала, че трябва да отиде на вечеря в семейство Васало в двайсет часа. Но защо тогава госпожа Васало я беше търсила в хотела в девет и десет вечерта? Микела не е отишла на срещата? Или госпожа Васало, която се беше обадила, нямаше нищо общо със семейство Васало, които я бяха поканили на вечеря?
Погледна си часовника, беше минало полунощ. Реши, че този факт е твърде важен, за да се притеснява за етикецията. В телефонния указател се оказа, че има трима Васало. Набра първия номер и го уцели.
— Извинете. Обажда се комисар Монталбано.
— Комисарю! Ернесто Васало е на телефона. Аз самият щях да дойда утре сутринта при вас. Съпругата ми е съкрушена, наложи се да повикам лекар. Има ли някакви новини?
— Никакви. Трябва да ви попитам нещо.
— На ваше разположение съм, комисарю. За горката Микела…
Монталбано го отряза.
— Прочетох в тефтера й, че в сряда вечерта госпожа Ликалци е трябвало да бъде на вечеря…
Този път Ернесто Васало го прекъсна.
— Не дойде, комисарю! Чакахме я дълго. Нищо. Дори не се обади, тя, която беше толкова прецизна! Разтревожихме се, опасявайки се, че не й е добре, обадихме се два пъти в хотела, потърсихме я дори при приятелката й Анна Тропеано, но тя ни каза, че не знае нищо, беше се видяла с Микела към шест, били са заедно половин час, след това Микела си тръгнала, казвайки й, че отива в хотела да се преоблече, за да дойде у нас.
— Вижте, наистина съм ви признателен. Но не идвайте утре сутринта в полицейското управление, защото имам твърде много срещи, минете следобеда когато искате. Лека нощ.
И тъй като беше стигнал до края на тази работа, реши да я довърши. Намери в телефонния указател името на Аурелио ди Блази и набра номера му. Още преди края на първото позвъняване от другата страна на линията слушалката беше вдигната.
— Ало? Ало? Ти ли си? Ти ли си?
Задъхан и разтревожен глас на мъж на средна възраст.
— Комисар Монталбано съм.
— А!
Монталбано усети, че мъжът изпитваше дълбоко разочарование. Чие ли обаждане очакваше с такава голяма тревога?
— Господин Ди Блази, вие сигурно сте разбрали за горката…
— Знам, знам, чух го по телевизията.
Към разочарованието му се беше добавила и явна досада.
— И така, исках да разбера защо вие от четвъртък на обяд чак до петък вечерта настоятелно сте търсили госпожа Ликалци в хотела й?
— Какво толкова необичайно има в това? Аз съм далечен роднина на Микелиния съпруг. Тя, когато идваше тук заради виличката, се опираше на мен за съвет и помощ. Аз съм строителен инженер. В четвъртък й се обадих, за да я поканя на вечеря у нас, но рецепционистът ми каза, че госпожата не се е прибрала предната нощ. Той ме познава, има ми доверие. И затова започнах да се притеснявам. Намирате го за твърде необикновено ли?
Сега инженер Ди Блази беше станал ироничен и агресивен. Комисарят беше обзет от впечатлението, че нервите на този мъж щяха да експлодират.
— Не — каза и затвори.
Беше излишно да се обажда на Анна Тропеано, вече знаеше онова, което щеше да му разкаже, защото му го беше казал в аванс господин Васало. Щеше да извика Тропеано в полицейското управление. В този момент само едно нещо беше сигурно — изчезването на Микела Ликалци от полезрението на всички беше започнало към седем часа вечерта в сряда. Изобщо не се беше върнала в хотела, въпреки че беше заявила открито това свое намерение пред приятелката си.