— Вие знаете ли кой я е убил?
Анна Тропеано потрепна, погледна комисаря с умоляващи очи — бяхме си толкова добре, защо слагаш маската на ченге, което е по-лошо от ловджийско куче?
„Никога ли не отпускате захапката?“ — изглежда, искаше да го попита.
Монталбано разбра въпроса, който се четеше в очите на жената, усмихна се, разпери ръце в знак на примирение, все едно искаше да каже: „Това е работата ми“.
— Не — отговори твърдо и решително Анна Тропеано.
— Някакви съмнения?
— Не.
— Госпожа Ликалци обикновено се е връщала в хотела в ранните часове на утрото. Бих искал да ви попитам…
— Идваше при мен. В дома ми. Почти всяка вечер вечеряхме заедно, но ако беше поканена навън, след това минаваше през мен.
— Какво правехте?
— Какво правят две приятелки? Говорехме си, гледахме телевизия, слушахме музика. Или пък нищо не правехме, наслаждавахме се на удоволствието да сме близо една до друга.
— Имала ли е приятелства с мъже?
— Да, няколко. Но нещата не стояха по начина, по който изглеждат. Микела беше много сериозна. Мъжете, виждайки я толкова непринудена и освободена, се заблуждаваха. И неминуемо оставаха разочаровани.
— Имала ли е някой особено натрапчив?
— Да.
— Как се казва?
— Няма да ви кажа. Лесно ще го откриете.
— Всъщност госпожа Ликалци е била твърде вярна на съпруга си.
— Не съм казала това.
— Какво означава?
— Означава това, което току-що ви казах.
— От доста време ли се познавате?
— Не.
Монталбано я погледна, изправи се и се приближи към прозореца. Анна почти яростно запали четвърта цигара.
— Не ми харесва тонът, който придоби последната част от нашия разговор — каза комисарят, застанал с гръб към нея.
— Нито пък на мен.
— Хайде да се сдобрим?
— Добре, нека да се сдобрим.
Монталбано се обърна и й се усмихна. Анна му отвърна със същото. Но в един момент вдигна пръста си като ученичка, защото искаше да му зададе въпрос:
— Може ли да ми кажете, ако не е тайна, как е била убита?
— По телевизията не съобщиха ли?
— Не, нито по „Свободна мрежа“, нито по „Телевигата“. Казаха за откриването на трупа и толкова.
— Не би трябвало да ви го казвам. Но заради вас ще направя изключение. Удушили са я.
— С възглавница ли?
— Не, притискайки лицето й към матрака.
Анна започна да се поклаща също като върховете на дърветата под напора на вятъра. Комисарят излезе и след малко се върна с бутилка вода и чаша. Анна пи, сякаш току-що се беше върнала от пустинята.
— Боже мой, какво е отишла да прави във виличката? — каза го почти на себе си.
— Вие били ли сте някога във вилата?
— Разбира се. Почти всеки ден с Микела.
— Госпожата преспивала ли е понякога там?
— Доколкото аз знам, не.
— Но в банята имаше хавлия, пешкири, кремове.
— Знам. Микела я беше обзавела нарочно с всичко. Когато отиваше във вилата, за да я подрежда, неизбежно се изцапваше с прах, с цимент. Така, преди да си тръгне, си вземаше душ.
Монталбано се убеди, че е дошъл моментът да й нанесе удар под пояса, но с неохота, защото нямаше желание да я наранява дълбоко.
— Беше напълно гола.
Анна изглеждаше, все едно през нея е преминало високо напрежение, широко ококори очи, опита се да каже нещо, но не успя. Монталбано й напълни чашата.
— Била ли е… била ли е изнасилена?
— Не знам. Все още съдебният лекар не ми се е обадил.
— Ама защо, вместо да отиде в хотела, е отишла в тази проклета виличка? — запита се отново отчаяно Анна.
— Който я е убил, е отмъкнал със себе си дрехите, гащичките и обувките й.
Анна го погледна невярващо, сякаш комисарят й беше разказал някаква голяма небивалица.
— И какъв е бил смисълът?
Монталбано не й отговори, а продължи:
— Отнесъл е също и торбата с всичко, което е имало в нея.
— Това е по-разбираемо, защото Микела носеше в торбата всичките си бижута, които бяха много и с висока стойност. Ако този, който я е удушил, е бил крадец, изненадан да…
— Почакайте. Господин Васало ми съобщи, че като е видял, че госпожата не идва на вечерята, се е разтревожил и ви се е обадил.