— Вярно е. А аз си мислех, че тя е при тях. Тръгвайки си, Микела ми каза, че ще мине през хотела, за да се преоблече.
— Апропо, как беше облечена?
— Цялата в дънкови дрехи, дори и якето й, със спортни обувки.
— А всъщност до хотела изобщо не е стигнала. Някой или нещо я е накарало да промени идеята си. Имаше ли мобилен телефон?
— Да, държеше го в торбата.
— Значи, мога да предположа, че докато е отивала към хотела, някой й се е обадил. И след това позвъняване госпожата е отишла във виличката.
— Може да е било клопка.
— Заложена от кого? Със сигурност не от крадеца. Чули ли сте някой обирджия да е повикал собственика на къщата, която ще ограбва?
— Видяхте ли дали липсва нещо от вилата?
— Часовникът Piaget на госпожата със сигурност. За друго не знам. Нямам понятие какви други ценни неща е имало във виличката. Всичко изглежда подредено, разхвърляна е само банята.
Анна направи учудена физиономия.
— Разхвърляна?
— Да, представете си, розовата хавлия беше захвърлена на земята. Току-що си е била взела душ.
— Комисарю, описвате ми картина, която изобщо не е убедителна.
— Тоест?
— Тоест че Микела е отишла във виличката, за да се срещне с някакъв мъж, и е била толкова нетърпелива да се пъхне в леглото с него, че да се освободи от хавлията набързо, оставяйки я да падне където дойде.
— Приемливо е, нали?
— За другите жени — да, но за Микела — не.
— Вие знаете ли кой е някой си Гуидо, който всяка нощ й се е обаждал от Болоня?
Беше стрелял напосоки, но уцели в десетката. Анна Тропеано объркано отвърна погледа си от него.
— Преди малко ми казахте, че госпожата е била вярна съпруга.
— Да.
— И един-единствен път е била невярна?
Анна кимна с глава в знак на съгласие.
— Може ли да ми кажете как се казва? Вижте, ще ми направите услуга и само ще ми спестите време. Бъдете спокойна, че аз, така или иначе, и сам ще го открия. Тогава?
— Казва се Гуидо Серавале и е антиквар. Не знам нито телефонния му номер, нито адреса му.
— Благодаря, това ми е достатъчно. Към обяд тук ще дойде съпругът й. Искате ли да се срещнете с него?
— Аз?! И защо? Дори не го познавам.
На комисаря не му се наложи отново да я разпитва, Анна продължи сама:
— Микела се е омъжила за доктор Ликалци преди две години и половина. Тя е поискала да дойдат в Сицилия на сватбено пътешествие. Тогава обаче не се запознахме. Стана по-късно, когато се върна сама с намерението да построи виличката. Един ден отивах с колата към Монтелуза, а едно туинго идваше срещу мен, и двете се бяхме умислили и за малко не се сблъскахме челно. Слязохме, за да се извиним взаимно една на друга, и си станахме симпатични. Всичките останали пъти, когато Микела се е връщала, винаги е била сама.
Беше уморена, на Монталбано му дожаля за нея.
— Бяхте ми много полезна. Благодаря ви.
— Може ли да си тръгвам?
— Разбира се.
Подаде й ръка. Анна Тропеано я взе и я задържа между своите. Комисарят усети, че го облива някаква топла вълна.
— Благодаря — каза Анна.
— За какво?
— Че ме накарахте да говоря за Микела. Нямам си никого, с когото да… Благодаря. Сега се чувствам по-спокойна.
6.
Анна Тропеано току-що си беше тръгнала, когато вратата на стаята на комисаря широко се отвори, удряйки се в стената, и Катарела влезе като изстреляно гюле.
— Следващия път, когато влезеш така, ще те застрелям. А ти знаеш, че говоря сериозно — каза му твърде спокойно Монталбано.
Катарела обаче беше твърде развълнуван, за да му обърне внимание.
— Комисерийо, исках да ви кажа, че ми се обадиха от дирекцията на полицията в Монтелуза. Спомняте ли си, че ви казах за онзи конкурс по информатизъм? Започва в понеделник сутринта и аз трябва да се представя. Какво ще правите без мен на тилифона?
— Ще оцелея, Катаре.
— Ах, комисерийо, комисерийо! Вие ми казахте да не ви безпокоя, докато говорехте с госпожата, и аз ви се подчиних! Но дойде потоп от тилифонни обаждания! Всичките ги написах отгоре на това листченце.
— Дай ми го и се махай.
На зле откъсната страница от тетрадка беше написано: „Тилифонираха Видзало Гиуто Сера фале Лосконте неговия приятел Дзито Ротоно Тотано Фикучо Канджалози пак отново Сера фале от болонийя Чиполина Пиниси Какомо“.