Монталбано започна да се чеше по цялото тяло. Изглежда, имаше някаква лека форма на алергия, защото всеки път, когато беше принуден да разгадава ръкописите на Катарела, го обземаше непоносим сърбеж. С цялото си търпение започна да разчита: Васало, Гуидо Серавале, любовникът на Микела от Болоня, Локонте, който продаваше платове за пердета, приятелят му Николо Дзито, мебелистът Ротондо, Тодаро, онзи с растенията и градините, електротехникът Ригучо, Канджалози, който беше поканил на вечеря Микела, и отново Серавале. Чиполина, Пиниси и Какомо, макар че не беше сигурно, че се казват така, не знаеше кои са, но не беше трудно да предположи, че се бяха обаждали, защото са приятели или познати на жертвата.
— Може ли? — попита Фацио, показвайки се на вратата.
— Влизай. Донесе ли ми информацията за инженер Ди Блази?
— Разбира се. Иначе щях ли да съм тук?
Фацио очевидно очакваше похвала заради краткото време, в което беше успял да събере сведенията.
— Видя ли, че успя за един час? — каза му обаче комисарят.
Фацио помръкна.
— И така ли ми се отблагодарявате?
— Защо, ти да не искаш да ти се благодари, когато изпълняваш задълженията си?
— Комисарю, с цялото си уважение, но ще ми позволите ли? Тази сутрин наистина сте отвратителен.
— Между другото, защо все още не съм имал честта и удоволствието, така да се каже, да видя в управлението господин Ауджело?
— Извън него е заради циментовата фабрика, заедно с Джермана и Галуцо.
— Каква е тази история?
— Нищо ли не знаете? Вчера трийсет и пет работници от циментовата фабрика са получили заповеди за съкращение. Тази сутрин са започнали да вдигат врява, да надигат глас, да хвърлят камъни и други такива. Директорът се уплашил и се е обадил тук.
— И защо Мими Ауджело е отишъл?
— Ами, след като директорът му се е обадил за помощ!
— О, боже! Казах го и го повторих сто пъти. Не искам никой от полицейското управление да се забърква в тези неща!
— Какво трябваше да направи горкият господин Ауджело?
— Да прехвърли обаждането на карабинерите, които са свикнали с тия истории! Така или иначе, на господин директора на циментовия завод ще му намерят някакво друго местенце. Тези, които остават с пръст в устата, са работниците. А ние да започнем да ги бием с палките ли?
— Комисарю, моля още веднъж да ме извините, но вие сте комунист до дъното на душата си. Яростен комунист.
— Фацио, ти си се вторачил в тази история с комунизма. Не съм комунист, искаш ли да го проумееш, или не?
— Добре, но е ясно, че говорите и мислите като един от тях.
— Може ли да оставим настрана политиката?
— Да, господине. И така, Аурелио ди Блази, син на Джакомо и Мария-Антониета Карлентини, роден във Вигата на трети април хиляда деветстотин трийсет и седма…
— Когато говориш така, ме изнервяш. Приличаш ми на чиновник от служба „Регистър на населението“.
— Не ви ли харесва, господин комисар? Ако искате, да ви го изпея? А какво ще кажете под формата на стихотворение?
— Тази сутрин, що се отнася до антипатичност, ми се струва, че и ти не ми отстъпваш.
Телефонът звънна.
— Ще мръкне, докато свършим — въздъхна Фацио.
— Ало, комисерийо? На тилифона е онзи господин Какомо, който вече ви търси. Какво да направя?
— Прехвърли ми го.
— Комисар Монталбано? Джило Яконо съм, имах удоволствието да се запозная с вас в дома на госпожа Вазиле Коцо, аз съм бивш неин възпитаник.
В слушалката като звуков фон Монталбано чу женски глас да прави последно повикване на пътниците за полета до Рим.
— Много добре си спомням. Кажете.
— На летището съм, имам само няколко секунди, извинете ме за лаконичността.
Комисарят винаги беше готов, навсякъде и при всички случаи, да извини някого за желанието му бързо да приключи разговора.
— Обаждам се за онази, убитата госпожа.
— Познавахте ли я?
— Не. Вижте, в сряда към полунощ тръгнах от Монтелуза за Вигата с моята кола. Двигателят започна да ми създава ядове и се наложи да карам много бавно. В местността Три фонтана бях надминат от тъмно на цвят туинго, което след малко спря пред една малка вила. От него слязоха мъж и жена и тръгнаха по тясна алея. Не видях друго, но пък за това, което видях, съм сигурен.