— Благодаря, Джелсоми. Остани си със здраве.
— Комисерийо! Тилифонира от Монтелуза господин Лате.
— Латес, Катаре, със „с“ накрая.
— Комисерийо, едно „с“ повече или по-малко не променя нещата. Каза така, че вие трябва да му се обадите низабавно. А след това тилифонира дори Гиуто Серафале. Остави ми номера си в Болонийя. Написах го върху това листче.
Беше дошъл часът за ядене, но колкото за едно обаждане, все щеше да се намери време.
— Ало? Кой се обажда?
— Комисар Монталбано съм. Обаждам се от Вигата. Вие господин Гуидо Серавале ли сте?
— Да. Комисарю, тази сутрин много пъти ви търсих, защото, като се обадих в „Джоли“, за да говоря с Микела, разбрах…
Топъл, зрял глас, като на джазов изпълнител.
— Вие роднина ли сте?
Тактиката да се правиш, че игнорираш по време на разследване връзките между различни забъркани в него хора, винаги е показвала, че работи добре.
— Не. В интерес на истината не…
— Приятел ли сте?
— Да, приятел.
— Какъв?
— Извинете ме, но не ви разбрах.
— Какъв приятел?
Гуидо Серавале се поколеба, преди да отговори, но Монталбано му помогна:
— Интимен?
— Ех, да.
— Тогава казвайте.
Отново несигурност. Очевидно начините на комисаря го удивляваха.
— И така, исках да ви кажа, че оставам на разположение. Имам в Болоня антикварен магазин, който мога да затворя, когато поискам. Ако имате нужда от мен, ще взема самолета и ще дойда в Сицилия. Исках… бях много привързан към Микела.
— Разбирам. Ако имам нужда от вас, ще кажа да ви се обадят.
Затвори слушалката. Ненавиждаше хората, които се обаждаха напразно. Какво можеше да му каже Гуидо Серавале, което все още не знаеше?
Отиде пеша да хапне в гостилница „Сан Калоджеро“, където винаги предлагаха прясна риба. Изведнъж се спря, пращайки всички светии по дяволите. Беше забравил, че гостилницата е затворена от шест дни за модернизиране на кухнята. Върна се назад, взе колата си и отпраши към Маринела. Веднага щом подмина моста, погледна къщата, която сега вече знаеше, че е на Анна Тропеано. Беше по-силно от него, отби, натисна спирачките и слезе.
Беше виличка на два етажа, много добре поддържана, с градинка около нея. Приближи се до вратата и натисна копчето на домофона.
— Кой е?
— Комисар Монталбано съм. Безпокоя ли ви?
— Не, влезте.
Градинската врата се отвори, а заедно с нея и входната на малката вила. Анна се беше преоблякла и възвърнала цвета на лицето си.
— Знаете ли, комисар Монталбано? Бях сигурна, че до края на деня ще ви видя отново.
7.
— Обядвахте ли?
— Не, не ми се яде. А пък и така, сама… Почти всеки ден Микела идваше да се храни тук. Много рядко обядваше в хотела.
— Мога ли да ви направя едно предложение?
— Преди това влезте.
— Искате ли да дойдете у дома? На две крачки оттук е, на брега на морето.
— Но може би съпругата ви, без да е предупредена…
— Живея сам.
Анна Тропеано дори и за миг не се замисли:
— Чакайте ме в колата.
Пътуваха в мълчание, Монталбано — все още изненадан, че й е отправил поканата, а Анна, разбира се, удивена на себе си, че я е приела.
Събота беше ден, в който домашната помощница Аделина педантично почистваше жилището му. Като го видя излъскано, си отдъхна, защото веднъж, пак в събота, беше поканил двойка приятели, но точно в този ден Аделина не беше дошла. Случи се така, че съпругата на приятеля му, за да подреди масата, трябваше най-напред да я опразни от купчината мръсни чорапи и гащи за пране.
Анна се отправи към верандата, все едно открай време познава къщата. Седна на скамейката и загледа морето, което се намираше само на няколко крачки. Монталбано сложи пред нея една сгъваема масичка и пепелник. Отиде в кухнята. Аделина му беше оставила във фурната голяма порция моруна, а в хладилника — приготвения вече сос от аншоа и оцет, за да си я подправи.
Върна се на верандата. Анна пушеше и с всяка изминала минута изглеждаше все по-спокойна.
— Колко е хубаво тук…
— Слушайте, искате ли малко моруна на фурна?
— Комисарю, не се обиждайте, но стомахът ми се е свил. Нека да направим така — докато се храните, аз ще изпия чаша вино.