За половин час комисарят вече беше излапал тройната порция моруна, а Анна беше изпила две чаши вино.
— Наистина е хубаво — каза тя, напълвайки отново чашата си.
— Прави го… правеше го баща ми. Искате ли кафе?
— Кафе няма да ви откажа.
Комисарят отвори кутия Yaucono, приготви неаполитанската кафеварка и я сложи върху газта. Върна се на верандата.
— Махнете тази бутилка пред мен. Иначе ще я изпия цялата — каза Анна.
Монталбано се подчини. Кафето беше готово и й го сервира. Анна го пиеше на малки глътки, наслаждавайки му се.
— Силно е и с великолепен вкус. Откъде го купувате?
— Не го купувам. Един приятел ми изпраща по някоя и друга кутия от Пуерто Рико.
Анна отмести чашата си и запали двайсетата си цигара.
— Какво имате да ми казвате?
— Има новини.
— Какви?
— Маурицио ди Блази.
— Видяхте ли? Тази сутрин не ви съобщих името му, защото бях убедена, че лесно ще го откриете, защото всички в градчето му се присмиваха.
— Загубил си е ума по нея?
— Дори повече от това. За него Микела се беше превърнала във фикс идея. Не знам дали са ви обяснили, че Маурицио не беше с всичкия си. Намираше се на границата между нормалността и психическия стрес. Вижте, имаше две случки, които…
— Разкажете ми ги.
— Веднъж Микела и аз отидохме да хапнем в ресторант. След малко пристигна Маурицио, поздрави ни и седна на съседната маса. Яде много малко, очите му непрекъснато бяха вторачени в Микела. И в един момент лигите започнаха да му текат, а на мен ми се доповръща. Повярвайте ми, струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му. Трябваше да си тръгнем.
— А другата случка?
— Бях отишла във виличката, за да помогна на Микела. В края на деня тя отиде да си вземе душ и след това слезе в хола гола. Беше много горещо. Харесваше й да се разхожда из вкъщи без нищо върху себе си. Седна на фотьойла и започнахме да си говорим. В един момент чух нещо като стенание, което идваше отвън. Обърнах се, за да погледна. Беше Маурицио, с почти залепено за стъклото лице. Преди да успея да продумам, отстъпи няколко крачки и се преви на две. Чак тогава разбрах, че мастурбираше. — Направи пауза, погледна морето и въздъхна: — Горкото момче!
За миг Монталбано се развълнува. Широкият таз на Венера. Тази изключителна способност, изцяло женска, да вниква задълбочено в нещата, да прониква в чувствата, да успява едновременно да бъде майка и любовница, дъщеря и невеста. Сложи ръката си върху тази на Анна, а тя не я отдръпна.
— Знаете ли, че е изчезнал?
— Да, знам го. Същата вечер, когато и Микела. Но…
— Но?
— Комисарю, може ли да съм искрена с вас?
— Защо, досега каква бяхте? И ми направете една услуга, наричайте ме Салво.
— Ако вие ме наричате Анна.
— Съгласен съм.
— Грешите, ако мислите, че Маурицио е могъл да убие Микела.
— Посочете ми приемливо съображение.
— Не се отнася за съображение. Вижте, хората не говорят с удоволствие с вас, полицаите. Но ако вие, Салво, поръчате да се направи, както се казва, проучване на общественото мнение, цяла Вигата ще ви каже, че не смята Маурицио за убиец.
— Анна, има още една новина, която все още не съм ви казал.
Тя затвори очи. Беше доловила, че това, което комисарят е на път да й съобщи, е трудно за изричане и за чуване.
— Готова съм.
— Доктор Паскуано, съдебният лекар, е стигнал до няколко извода, които сега ще ви споделя. — Каза й ги, без да я погледне в лицето, с очи, втренчени в морето, но без да й спести подробностите.
Анна го изслуша с ръце върху лицето си и подпрени на масичката лакти. Когато комисарят свърши, се изправи силно пребледняла.
— Отивам до банята.
— Ще ви придружа.
— Сама ще я намеря.
След малко Монталбано я чу, че повръща. Погледна часовника си, оставаше още час преди пристигането на Емануеле Ликалци. А пък и господин ортопедът от Болоня би могъл спокойно да го изчака.
Тя се върна с решително изражение и седна до Монталбано.
— Салво, какво означава за този доктор думата „съгласна“?
— Същото, което е и за мен, и за теб — да е благосклонна.
— Но в определени случаи може да изглеждаме съгласни само защото нямаме възможност да окажем съпротива.