— Правилно.
— Тогава се питам: онова, което убиецът е направил на Микела, не е ли могло да се случи без нейната воля?
— Има обаче някои детайли, които…
— Тези ги остави. Преди всичко, не знаем дали убиецът е злоупотребил с жива жена, или с трупа й. И освен това е имал цялото време, което му е било нужно, за да нагласи нещата така, че да обърка полицията.
Бяха минали на ти, без дори да обърнат внимание на това.
— Ти имаш някаква идея, която не казваш.
— Не ми пречи да ти я кажа — каза Монталбано. — В настоящия момент всичко е против Маурицио. Последният път, когато е видян, е бил пред бар „Италия“ в девет часа вечерта. Обаждал се е по телефона.
— На мен — каза Анна.
Комисарят буквално подскочи от пейката.
— Какво искаше?
— Искаше да разбере къде е Микела. Казах му, че сме се разделили малко след седем часа, за да мине през хотел „Джоли“ и след това да отиде на вечеря у семейство Васало.
— А той?
— Затвори, без дори да ми каже „дочуване“.
— Това също може да се окаже точка не в негова полза. Със сигурност трябва да се е обадил и на семейство Васало. Не я намира, но предполага къде може да е Микела и я настига.
— Във виличката.
— Не. Във виличката са пристигнали малко след полунощ.
Този път беше ред на Анна да подскочи.
— Каза ми го един свидетел — продължи Монталбано.
— Разпознал е Маурицио?
— Било е тъмно. Видял е само мъж и жена да слизат от туингото и да се запътват към виличката. След като веднъж са влезли, Маурицио и Микела са правили любов. В един определен момент Маурицио, за когото всички ми казвате, че е с лабилна психика, изпада в състояние на афект.
— Никога, ама никога Микела…
— Как реагираше приятелката ти на преследванията от страна на Маурицио?
— Беше й досадно, но понякога изпитваше към него толкова дълбоко съжаление, че…
Спря, защото беше разбрала онова, което Монталбано имаше предвид. Лицето й изведнъж охладня, а в двата края на устните й се появиха бръчки.
— Има обаче неща, които не се връзват — продължи Монталбано, който се измъчваше, виждайки я, че страда. — Например бил ли е в състояние Маурицио веднага след убийството хладнокръвно да организира насочването ни към фалшива следа с отмъкването на дрехите и торбата?
— Ама, моля ти се!
— Истинският проблем не са подробностите около убийството, а да се узнае къде е била и какво е правила Микела от мига, в който ти си се разделила с нея, до момента, в който я е видял свидетелят. Почти пет часа, никак не са малко. А сега да тръгваме, защото доктор Емануеле Ликалци всеки момент ще пристигне.
Докато се качваха в колата, Монталбано изсипа чернилката си, както прави сепията.
— Не съм много сигурен в единодушните отговори за невинността на Маурицио след твоето изказване. Поне един би трябвало да има сериозни съмнения.
— И кой?
— Баща му, инженер Ди Блази. Иначе щеше да ни вдигне под тревога, за да търсим сина му.
— Нормално е да си мислиш какво ли не. Ах, мина ми през ума още нещо. Когато Маурицио ми се обади, за да ме пита за Микела, му казах да я потърси направо на мобилния й телефон. Отговори ми, че е опитвал, но апаратът й се е оказал изключен.
На вратата на полицейското управление почти се сблъска с Галуцо, който излизаше.
— Върнахте ли се от героичното си дело?
Фацио, изглежда, му беше разказал за сутрешното му избухване.
— Да, господине — отговори му смутено.
— Господин Ауджело в управлението ли е?
— Не, господине.
Объркването му стана още по-очевидно.
— И къде е? Да удря с палката стачкуващите ли?
— В болницата е.
— Какво е станало? — попита разтревожено Монталбано.
— Удар с камък в главата. Направили са му три шева. Но са поискали да остане под наблюдение. Казаха ми да се върна към осем тази вечер. Ако всичко е наред, ще го закарам у дома му.
Поредицата от благословии на комисаря беше прекъсната от Катарела.
— О, комисерийо, комисерийо! Най-напред да ви кажа, че се обади два пъти доктор Лате със „с“ накрая. Каза така, че вие трябва да му се обадите лично веднага. След това имаше и други тилифонни обаждания, които съм отбелязал на това листченце.
— Избърши си задника с него.