Доктор Емануеле Ликалци беше около шейсетгодишен дребен мъж с очила със златни рамки, целият облечен в сиво. Изглеждаше все едно току-що е излязъл от гладачницата, бръснарницата и маникюристката — беше безупречен.
— Как дойдохте дотук?
— От летището ли имате предвид? Взех кола под наем и ми бяха нужни почти три часа.
— Минахте ли вече през хотела?
— Не. Куфарът ми е в колата. Ще отида после.
Как успяваше да няма нито гънка по дрехите си?
— Искате ли да отидем до виличката? Ще говорим по време на пътуването, така ще спестите време.
— Както желаете, комисарю.
Взеха колата под наем на доктора.
— Убил я е някой неин любовник ли? — Емануеле Ликалци не беше фен на увъртанията.
— Не сме в състояние да кажем дали е така. Сигурно е, че е имала повтарящи се сексуални актове.
Докторът дори не потрепна, а продължи да шофира спокойно и бодро, все едно мъртвата не е била негова съпруга.
— Какво ви кара да си мислите, че тук е имала любовник?
— Защото имаше и един в Болоня.
— А!
— Да, Микела ми беше казала и името му, струва ми се, че е Серавале, някакъв антиквар.
— Доста необичайно.
— Казваше ми всичко, комисарю. Беше много близка с мен.
— А вие на свой ред също ли казвахте всичко на съпругата си?
— Разбира се.
— Образцов брак — уточни иронично комисарят.
Монталбано понякога се чувстваше непоправимо изостанал от новите тенденции, защото той беше традиционалист и за него „отворена брачна двойка“ означаваше съпруг и съпруга, които непрекъснато си слагат рога и дори имат наглостта да си разказват онова, което правят над и под чаршафите си.
— Не образцов — поправи го невъзмутимо доктор Ликалци, — но по сметка.
— За Микела ли? Или за вас?
— И за двамата.
— Може ли да ми обясните по-добре?
— Разбира се. — И зави надясно.
— Къде отивате? — попита го комисарят. — Оттук не може да стигнете до Три фонтана.
— Извинете ме… — каза докторът, започвайки сложна маневра, за да се върне назад. — Но по този край не съм се връщал от две години и половина, откакто се ожених. С постройката се ангажира Микела, аз съм я виждал само на снимка. Като казах снимка, се сетих, че в куфара си сложих няколко на Микела, може да се окажат полезни за вас.
— Знаете ли нещо? Би могло дори убитата жена да не е вашата съпруга.
— Шегувате ли се?
— Не. Никой официално не я е идентифицирал и никой от тези, които са я видели мъртва, преди това не я е познавал. Когато приключим тук, ще говоря с патоанатома за разпознаването на тялото. Колко време мислите да останете?
— Два-три дни най-много. Микела ще си я закарам в Болоня.
— Докторе, ще ви задам един въпрос и след това повече няма да се връщам към тази тема. Къде бяхте и какво правихте в сряда вечерта?
— Сряда? Оперирах до късно през нощта в болницата.
— Казвахте ми за вашия брак.
— Ах, да. Запознах се с Микела преди три години. Придружаваше в болницата брат си, който сега живее в Ню Йорк — заради някаква доста сериозна фрактура на десния крак. Веднага ми хареса, беше много красива, но най-вече бях поразен от характера й. Винаги беше готова да вижда нещата откъм положителната им страна. Загубила и двамата си родители, когато все още не е имала навършени петнайсет години. Била е отгледана от някакъв чичо, който един ден, за да не остане на сухо, я изнасилил. Накратко, търсеше отчаяно каквото и да е място под слънцето. С години е била любовница на някакъв индустриалец, след това онзи я зарязал, оставяйки й определена сума, която й послужила, за да продължи напред. Микела е могла да има всички мъже, които си пожелае, но на практика се е чувствала унизително да бъде държанка.
— Поискали сте да ви стане любовница, но Микела ви е отказала?
За пръв път върху равнодушното лице на Емануеле Ликалци се изписа нещо като усмивка:
— Вие сте в тотална грешка, комисарю. А, слушайте, Микела ми беше казала, че за да може да се придвижва тук, е купила бутилковозелено туинго. Какво е станало с него?
— Претърпя инцидент.
— Микела не умееше да шофира.
— Госпожата няма никаква вина в този случай. Колата е била ударена, докато е стояла надлежно паркирана пред тясната алея, която води към вилата.
— А вие откъде знаете?