— Ние от полицията я блъснахме. Но тогава все още не знаехме…
— Ама че интересна случка.
— Ще ви я разкажа някой друг път. Точно този пътен инцидент ни позволи да открием трупа.
— Мислите ли, че мога да си взема туингото?
— Не мисля, че нещо може да ви попречи.
— Как мислите, дали мога да го оставя на някой от Вигата, който търгува с автомобили втора ръка?
Монталбано не му отговори, защото изобщо не му пукаше за съдбата на зелената кола.
— Виличката е тази вляво, нали? Струва ми се, че я разпознавам от снимката.
— Тази е.
Доктор Ликалци направи елегантна маневра, спря пред тясната алея, слезе и започна да разглежда постройката с отчужденото любопитство на преминаващ турист.
— Симпатична е. За какво дойдохме тук?
— И аз не знам — каза ядосано Монталбано.
Доктор Ликалци беше в състояние да му скъса нервите. Реши да му нанесе жесток удар.
— Знаете ли? Някои считат, че съпругата ви е била убита, след като е била изнасилена от Маурицио ди Блази, сина на вашия братовчед, инженера.
— Наистина ли? Аз не го познавам; когато преди две години и половина дойдох тук, той учеше в Палермо. Казаха ми само, че е някакъв клет глупак.
С тези думи обаче сложи Монталбано на мястото му.
— Искате ли да влезем?
— Почакайте, не ми се ще да забравя — отвори багажника на колата, отвори елегантния куфар, който беше вътре, и извади от него голям плик. — Снимките на Микела.
Монталбано ги сложи в джоба си. Междувременно докторът изтегли от джоба си връзка ключове.
— От вилата ли са? — попита го Монталбано.
— Да. Знаех къде Микела ги държи вкъщи. Тези са резервните.
Комисарят си помисли, че сега ще го зарита.
— Не ми разказахте докрай защо бракът ви е бил по сметка — както за вас, така и за госпожата.
— За Микела беше изгоден, защото се омъжваше за богат мъж, макар и с трийсет години по-стар от нея, а на мен ми отърваше, за да накарам да замлъкнат слуховете, които биха могли да ми навредят в момент, в който се подготвях за голям скок в кариерата си. Бяха започнали да ме одумват, че съм станал хомосексуалист, с оглед на това, че от около десетина години не ме бяха виждали с жена.
— А беше ли вярно, че не ходехте вече по жени?
— Какво можех да правя с тях, комисарю? На петдесет години вече бях импотентен. Необратимо.
8.
— Симпатичен е — каза доктор Ликалци, след като обиколи с поглед хола.
Не знае ли да казва нещо друго?
— Тук е кухнята — каза комисарят и добави: — Обитаема. — Изведнъж се вбеси на себе си. Защо му се беше изплъзнало това „обитаема“? Какъв смисъл имаше? Стори му се, че е станал брокер на недвижими имоти, който показва апартамент на вероятен клиент. — До нея е банята. Идете да я видите — каза му грубо.
Докторът не обърна внимание или се направи, че не забелязва интонацията му, отвори вратата на банята, подаде едва-едва главата си в нея и затвори отново.
— Симпатична е.
Монталбано усети, че ръцете му треперят. Ясно си представи заглавието във вестниците: „Комисар от полицията се нахвърля върху съпруга на жертвата“.
— На горния етаж има малка стая за гости, просторна баня и спалня. Отивайте горе.
Докторът се подчини, Монталбано остана в хола, запали си цигара, извади от джоба си плика със снимките на Микела. Прекрасна. Лицето, което беше успял да види, но изкривено от болката и ужаса, на снимката имаше усмихнато и ведро изражение.
Допуши си цигарата и си даде сметка, че докторът все още не е слязъл.
— Доктор Ликалци?
Никакъв отговор. Качи се бързо на горния етаж. Докторът стоеше прав в ъгъла на спалнята, беше покрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от ридания.
Комисарят остана поразен, всичко можеше да предположи, но не и тази реакция. Доближи го и сложи ръка на гърба му.
— Кураж.
Докторът се отдръпна с почти инфантилен жест и продължи да плаче, като лицето му остана скрито под ръцете.
— Горката Микела! Горката Микела!
Не се преструваше, защото сълзите и опечаленият му глас бяха истински.
Монталбано решително го придърпа за ръката.
— Да слезем долу.
Докторът се остави да бъде воден, отдръпна се, без да погледне леглото и разкъсания чаршаф, изцапан с кръв. Като лекар беше разбрал какво е изпитала Микела в последните мигове от живота си. Но ако Ликалци беше доктор, то Монталбано беше ченге. Виждайки го разплакан, веднага разбра, че не издържаше повече под маската на безразличието си, а доспехите на равнодушието, които обикновено носеше, може би за да компенсира с тях злощастието заради импотентността си, се бяха разбили на парчета.