— Това да ти е за урок.
Мими Ауджело, с превързана глава и пребледнял, седеше на фотьойла.
— Веднъж един ме удари с железен лост, трябваше да ми направят седем шева, но не бях изпаднал в състоянието, в което се намираш ти сега.
— Вижда се, че са те фраснали с лоста заради кауза, която си считал за правилна. Затова си се почувствал набит, но удовлетворен.
— Мими, когато решиш, наистина умееш да бъдеш гадняр.
— Ти също, Салво. Щях да ти се обадя тази вечер, за да ти кажа, че не съм в състояние утре да шофирам.
— Ще отидем някой друг ден при сестра ти.
— Не, Салво, отивай без мен. Настояваше много да те види.
— Знаеш ли обаче защо?
— Нямам дори минимална представа.
— Слушай, нека направим така. Ще отида, но утре сутринта в девет и половина трябва да си в Монтелуза в хотел „Джоли“. Вземи доктор Ликалци, който пристигна, и го придружи до моргата. Съгласен ли си?
— Как сте? Как сте, скъпи? Изглеждате ми леко смачкан. Кураж. „Издигнете сърцата си!“ Така казвахме във времената на Италианското католическо движение.
Опасният мед на господин Латес преливаше. Монталбано започна да се притеснява.
— Веднага ще уведомя господин началника. — Изчезна и се появи отново. — Господин началникът в този момент е зает. Елате, ще ви придружа до приемната. Искате ли кафе, някаква безалкохолна напитка?
— Не, благодаря.
Доктор Латес изчезна, след като му се усмихна с широка бащинска усмивка. Монталбано се убеди, че началникът го беше осъдил на бавна и мъчителна смърт. Може би на гарота9.
Върху масичката в мизерната приемна лежаха седмичното списание „Фамилия Кристиана“ и всекидневникът „Л’осерваторе Романо“, очевиден знак за присъствието на господин Латес в провинциалната дирекция на полицията. Взе в ръката си списанието и започна да чете статия от Тамаро10.
— Комисарю! Комисарю!
Някаква ръка го дърпаше за рамото. Отвори очи и видя един полицай.
— Господин началникът ви очаква!
Исусе! Беше заспал дълбоко. Погледна си часовника, показваше осем, този рогоносец го беше накарал да чака два часа.
— Добър вечер, господин началник.
Аристократът Лука Бонети-Алдериги не му отговори, не каза нито гък, а продължи да гледа в екрана на компютъра си. Комисарят се загледа в косата на своя висшестоящ, твърде гъста и с голям перчем отгоре, извит като лайно, изтъпанчено насред полето. Образ и подобие с гривата на онзи луд престъпник, който беше провокирал цялата касапница в Босна.
— Как се казваше?
Твърде късно си даде сметка, че все още под влиянието на съня, беше изрекъл нещо на висок глас.
— Кой как се казва? — попита го началникът, като повдигна най-накрая очи и го погледна.
— Не го вземайте под внимание — каза Монталбано.
Началникът продължи да се взира в него със смесено изражение между презрение и съчувствие, очевидно разпознаваше в комисаря ясните симптоми на старческо оглупяване.
— Ще говоря с изключителна искреност, Монталбано. Не изпитвам голямо уважение към вас.
— Нито път аз към вас — отвърна му без заобикалки комисарят.
— Добре. Така поне ситуацията между нас е ясна. Повиках ви, за да ви кажа, че ви отстранявам от разследването на убийството на госпожа Ликалци. Поверих го на господин Пандзаки, шефа на оперативно-следствената служба, на когото, между другото, това дознание му се пада по право.
Ернесто Пандзаки беше един от най-преданите хора на Бонети-Алдериги, който го беше довел със себе си в Монтелуза.
— Може ли да попитам защо, въпреки че това изобщо не ме засяга?
— Допуснали сте безумие, което е поставило под сериозно затруднение работата на господин Аркуа.
— Написал го е в рапорта ли?
— Не, в рапорта си не го е написал, защото съвсем великодушно не искаше да ви нанася вреди. Но след това се разкая и ми призна всичко.
— Ех, тези разкаяли се! — каза комисарят.
— Вие имате нещо против разкаялите се ли?
— Нека не задълбаваме. — Тръгна си, без дори да каже „довиждане“.
— Ще взема мерки! — извика зад гърба му Бонети-Алдериги.
Криминологията беше разположена в приземния етаж на сградата.
— Тук ли е господин Аркуа?
— В кабинета си е.
Влезе, без да почука.