— Добър вечер, Аркуа. Отивам при началника, който иска да ме види. Помислих си да мина през вас, за да разбера дали имате някакви новини.
Вани Аркуа очевидно се чувстваше неловко. Но след като Монталбано му каза, че все още не е ходил при началника, реши да отговори, все едно не знаеше, че комисарят вече не е титуляр на разследването.
— Убиецът е почистил старателно всичко. Въпреки това обаче намерихме много отпечатъци, но очевидно нямат нищо общо с убийството.
— Защо?
— Защото всичките са ваши, комисарю. Продължавате да бъдете много, ама много нехаен.
— Ех, чуйте ме, Аркуа. Знаете ли, че доносът е грях? Поинтересувайте се при господин Латес. Ще трябва отново да се покаете.
— А, комисерийо! Тилифонира отново пак господин Какомо! Каза, че си е припомнил нещо, което можи би е важно. Номера съм го написал отгоре на това листченце.
Монталбано погледна хартиеното квадратче и започна да усеща сърбеж по цялото си тяло. Катарела беше написал цифрите по такъв начин, че тройката можеше да бъде петица или деветка, двойката — четворка, петицата — шестица, и така нататък, все в този ред.
— Катаре, какъв е този номер?
— Този, комисерийо. Номерът на Какомо. Този, който е написан.
Преди да открие Джило Яконо, говори с един бар, с фамилия Якопети, с доктор Балдзани.
Опита за четвърти път, почти обезсърчен.
— Ало? С кого говоря? Комисар Монталбано съм.
— А, комисарю, добре направихте, че ми се обадихте, тъкмо си тръгвах.
— Търсили сте ме?
— Спомних си една подробност, не знам дали ще ви е от полза, или не. Мъжът, когото видях да слиза от туингото и да върви с жената към виличката, носеше куфар.
— Сигурен ли сте?
— Повече от сигурен.
— Дипломатическо куфарче ли?
— Не, комисарю, беше по-скоро голям куфар. Но…
— Да?
— Но ми се стори, че мъжът го носеше без усилие, все едно не беше много пълен.
— Благодаря, господин Яконо. Обадете се, когато се върнете.
Потърси в указателя номера на семейство Васало и го набра.
— Комисарю! Днес следобед, както се бяхме разбрали, дойдох в полицейското управление, но вас ви нямаше. Изчаках ви известно време, но след това трябваше да тръгвам.
— Моля да ме извините. Слушайте, господин Васало, миналата сряда вечерта, когато чакахте госпожа Ликалци да дойде на вечеря у вас, кой ви се обажда?
— Хъм, един мой приятел от Венеция и дъщеря ни, която живее в Катания, но това вас не ви интересува. Всъщност точно това беше, което исках да ви кажа, че тази вечер два пъти се обажда Маурицио ди Блази. Малко преди двайсет и един часа и малко след двайсет и два. Търсеше Микела.
Неприятното чувство след срещата с началника на полицията без съмнение щеше да бъде изличено с тържествено похапване. Гостилницата „Сан Калоджеро“ беше затворена, но си спомни думите на свой приятел, който му беше казал, че на влизане в Йополо Джанкаксио, селце на двайсетина километра от Вигата към вътрешността на острова, имало някаква кръчма, която си заслужавала. Качи се в колата и веднага налучка къде се намира, казваше се „Ловджийката“. Естествено, дивечовите ястия бяха свършили. Собственикът, който беше и касиер, и келнер, имаше мустаци като кормилото на велосипед и бегло приличаше на крал Виктор Емануил Втори, най-напред му поднесе голяма порция капоната с превъзходен вкус. „Така преизпълненото с радост начало на деня ни пренася към онзи ден от годината…“, беше написал Боярдо11 и Монталбано реши да се остави да бъде воден.
— Какво ще поръчате?
— Донесете ми каквото желаете.
Крал Виктор Емануил Втори се усмихна, оценявайки доверието му.
Като първо ястие му донесе голяма чиния макарони със сос, който се наричаше „жив огън“ (сол, зехтин, чесън и сух червен пипер в изобилие), върху които комисарят беше принуден да излее половин бутилка вино. За второ — огромна порция агнешко по ловджийски, което приятно ухаеше на лук и риган. Приключи със сладкиш с извара и чашка анасонов ликьор, за да му прокара изяденото и да улесни храносмилането. Плати сметката, която се оказа направо мизерна, стиснаха си ръцете и си размениха усмивки с Крал Виктор Емануил Втори.
— Извинете ме, но кой е готвачът?
— Съпругата ми.
— Поднесете й моите поздравления.
— Ще й предам.
11
Матео Мария Боярдо (1441–1494) — италиански поет и литератор, автор на сонети и поеми. — Б.пр.