Пристигна следобеда и пресметна, че беше пътувал повече от четири часа. Голямата селска къща му се стори празна и само димящият й комин издаваше, че в нея живеят хора. Натисна клаксона и след малко на вратата се показа Франка, сестрата на Мими. Руса сицилианка, попрехвърлила четирийсетте, силна, висока, която се взираше в непознатата кола, бършейки ръцете си в престилката си.
— Монталбано съм — каза комисарят, докато отваряше вратата и слизаше.
Франка се затича към него с широка усмивка и го прегърна.
— А Мими?
— В последния момент се оказа, че не може да дойде.
Стана му неприятно. Франка го погледна. Монталбано не умееше да раздува врели-некипели пред хората, които почиташе, и затова се смущаваше, докато говореше, изчервяваше се, навеждаше погледа си.
— Отивам да се обадя на Мими — каза решително Франка и влезе вкъщи.
Като по чудо Монталбано успя да се натовари с всичките пакети и пакетчета и не след дълго я последва. Франка тъкмо затваряше слушалката.
— Пак го боли главата.
— Успокои ли се? Повярвай ми, дребна работа е — каза комисарят, оставяйки пакетите и пакетчетата върху масата.
— Какво е това? — попита Франка. — Да не би да отваряме сладкарница? — сложи сладкишите в хладилника.
— Как си, Салво?
— Добре. А вие?
— Всички сме добре, сполай на бога. За Франсоа да не говорим. Източил се е, станал е по-голям.
— Къде са останалите?
— Някъде из полето. Но когато бия камбаната, всички се връщат вкъщи, за да ядат. Ще останеш ли с нас тази нощ? Приготвих ти стая.
— Франка, благодаря ти, но нали знаеш, че не мога. Най-късно в пет часа си тръгвам. Аз не съм като брат ти, който кара като луд по тия пътища.
— Хайде, иди да се измиеш.
Върна се освежен след четвърт час, а Франка вече подреждаше масата за около десетина души. Комисарят си помисли, че може би това е подходящият момент:
— Мими ми каза, че си искала да говориш с мен.
— После, после — каза забързано Франка. — Гладен ли си?
— Ех, да.
— Искаш ли малко пшеничен хляб? Преди по-малко от час го извадих от фурната. Да ти сложа ли?
Без да дочака отговора му, отряза две филии от един самун, намаза ги със зехтин, поръси ги със сол, черен пипер и козе сирене, сложи ги една върху друга и му ги подаде.
Монталбано излезе навън, седна на пейката близо до вратата и още на първата хапка се почувства подмладен с четирийсет години, защото отново усети вкуса на хляба, който правеше неговата баба.
Ядеше го под това слънце, без да мисли за нищо, само се наслаждаваше на факта, че е в хармония с тялото си, със земята, с аромата на тревата. След малко чу глъчка и видя, че се задаваха три деца, които се гонеха, бутаха и спъваха. Бяха деветгодишният Джузепе, брат му Доменико, връстник на Франсоа, който беше кръстен на чичо си Мими, и самият Франсоа.
Комисарят удивено се загледа в него, беше надраснал всички, станал по-жизнен и налиташе на бой. Как, по дяволите, беше успял да се промени толкова само за два месеца, откакто не го беше виждал?
Затича се срещу него с разперени ръце. Франсоа го разпозна, спря се изведнъж, докато другарчетата му се отправяха към къщата. Монталбано клекна, все така с разтворени обятия:
— Здравей, Франсоа.
Детето отскочи, правейки завой, за да го избегне.
— Здравей — каза.
Комисарят го видя да изчезва във вътрешността на къщата. Какво ставаше? Защо не прочете никаква радост в очите на детето? Утеши се, като си помисли, че може би се отнася за някакво детско негодувание, вероятно Франсоа се беше почувствал пренебрегнат от него.
Начело от двете страни на масата бяха настанени комисарят и Алдо Галярдо12, съпругът на Франка, твърде мълчалив човек, който беше Галярдо не само по фамилия, но и в действителност. Отдясно бяха Франка и едно след друго трите момченца. Франсоа беше най-далече, седнал до Алдо. Отляво се бяха настанили трима младежи около двайсетте — Марио, Джакомо и Ернст. Първите двама бяха студенти в университета и припечелваха хляба си, работейки по нивите, а третият беше преминаващ немец, който каза на Монталбано, че се надява да остане още три месеца. Обядът — макарони със сос със суджук, а като второ — печен на жар суджук, протече доста скоростно, защото Алдо и тримата му помощници бързаха да се върнат на работа. Всички се нахвърлиха върху сладкишите, донесени от комисаря. След това само при кимване с глава от страна на Алдо станаха и излязоха от къщата.