— Ще ти приготвя още едно кафе — каза Франка.
Монталбано беше неспокоен, защото видя, че Алдо, преди да излезе, размени бегъл съучастнически поглед със съпругата си. Франка поднесе кафето на комисаря и седна пред него:
— Разговорът е сериозен — започна отдалече.
В този момент влезе Франсоа, решителен, със свити в юмруци ръце, отпуснати покрай хълбоците му. Спря се пред Монталбано, погледна го твърдо и право в очите и каза с треперещ глас:
— Ти няма да ме отведеш от моите братя.
Обърна му гръб и избяга. Все едно го удари с боздуган по главата, усети, че устата му пресъхна. Каза първото нещо, което му дойде на ум, и за съжаление, то беше глупаво:
— Колко добре се е научил да говори!
— Това, което исках да ти кажа, вече ти го каза момченцето — каза Франка. — И имай предвид, че както аз, така и Алдо не сме спирали да му говорим за Ливия и за теб, как ще се чувства с вас двамата, колко и как му мислите доброто, обичате го и ще го обичате. Но нищо повече не може да се направи. Преди месец през нощта изведнъж тази мисъл му дойде в главата. Спя си аз, но чувствам, че някой ме докосва по ръката. Поглеждам — той.
— Лошо ли ти е?
— Не.
— Тогава какво има?
— Страх ме е.
— От какво те е страх?
— Че Салво ще дойде и ще ме отведе оттук.
— Понякога, докато си играе или се храни, тази мисъл се връща и тогава помръква, става дори лош.
Франка продължаваше да говори, но Монталбано вече не я слушаше. В паметта му изплува спомен от времето, когато беше на същата възраст като Франсоа, дори една година по-малък от него. Баба му на смъртно легло, майка му — тежко болна (но тези факти ги разбра по-късно), и баща му, за да има кой да се грижи по-добре за него, го беше завел в дома на сестра си Кармела, омъжена за собственика на някакъв разхвърлян базар, кротък и вежлив мъж на име Пипо Шортино. Нямаха деца. Спомняше си много добре, че след известно време баща му — с черна вратовръзка и широка, също черна лента на лявата ръка — се беше върнал да го вземе. Но той му беше отказал:
— Няма да дойда с теб. Оставам с Кармела и Пипо. Казвам се Шортино.
Пред очите си все още виждаше опечаленото лице на баща си и смутените физиономии на Пипо и Кармела.
— … защото дечицата не са пакети, които могат да се предават на съхранение сега тук, после там — завърши Франка.
На връщане хвана удобния път и към девет часа вечерта вече беше във Вигата. Реши да мине през Мими Ауджело.
— Май те намирам по-добре.
— Днес следобед успях да поспя. Не можа да се прикриеш пред Франка, нали? Обади ми се разтревожена.
— Тя е много, ама много умна жена.
— За какво искаше да говори с теб?
— За Франсоа. Има проблем.
— Момченцето се е привързало към тях?
— Откъде знаеш? Сестра ти ли ти го каза?
— С мен не е говорила за това. Но не се иска много, за да го разбереш, нали? Така и предполагах, че ще стане!
Лицето на Монталбано помръкна.
— Разбирам, че всичко това те наскърбява — каза Мими, — но кой би казал, че това не е късмет?
— За Франсоа ли?
— Също и за него. Най-вече за теб, Салво. Ти нямаш стремеж да си баща, още повече на осиновено дете.
Веднага щом подмина моста видя, че лампите в къщата на Анна бяха запалени. Отби и слезе.
— Кой е?
— Салво съм.
Анна отвори вратата, покани го да влезе в трапезарията. Гледаше някакъв филм, но веднага спря телевизора.
— Искаш ли малко уиски?
— Да. Чисто.
— Съкрушен ли си?
— Малко.
— Не е лесно да го преглътнеш.
— Ех, не е.
За миг размисли върху това, което току-що му беше казала Анна, че не е лесно да се преглътне. Но как, откъде може да е научила за Франсоа?