— А може би и за нещо друго — добави с мистериозно изражение Пандзаки.
— Съучастие в убийството ли? — дръзна трети.
— Не съм казал това — каза раздразнено Пандзаки.
Най-накрая Николо Дзито направи знак, че иска да говори.
— С какво оръжие ви заплаши Маурицио ди Блази?
Разбира се, журналистите, които не знаеха как са се развили нещата, не забелязаха нищо, но комисарят видя ясно как шестимата полицаи се вцепениха, а полуусмивката изчезна от физиономията на шефа на оперативно-следствената служба. Само началникът на полицията и шефът на кабинета му не показаха никакви особени реакции.
— Граната в ръката — каза Пандзаки.
— И кой му я е дал? — притисна го Дзито.
— Вижте, касае се за граната, останала от войната, но годна за употреба. Имаме някаква мъглява идея откъде може да я е намерил, но предстои да се направи проверка.
— Може ли да ни я покажете?
— Намира се при криминолозите.
С това пресконференцията приключи.
В шест и половина се опита да се свърже с Ливия. Телефонът дълго звъня, но напразно. Започна да се притеснява. Да не й е станало лошо? Обади се на Джована, приятелка и колежка от работата на Ливия, с чийто номер разполагаше. Джована му съобщи, че Ливия е отишла както обикновено на работа, но според Джована била много бледа и нервна. Ливия й казала също, че е изключила телефона си, защото не искала да я безпокоят.
— Как вървят нещата между вас? — попита го Джована.
— Бих казал — не много добре — отговори й дипломатично Монталбано.
Каквото и да правеше — да чете книга или да гледа морето, докато пуши цигара, изведнъж въпросът, точен и настоятелен, се връщаше. Какво беше видял или чул във виличката, което не пасваше?
— Ало, Салво? Анна съм. Току-що си тръгнах от госпожа Ди Блази. Добре направи, като ми каза да отида. Роднините и приятелите им, разбира се, се бяха постарали да покажат, че стоят далече от семейство, в което бащата е арестуван, а синът е убиец. Рогоносци!
— Как е госпожата?
— Как искаш да е? Изпадна в колапс, трябваше да повикам лекар. Сега се чувства по-добре и защото адвокатът на съпруга й се обади с новината, че не след дълго щели да пуснат инженера.
— Не са ли могли да го уличат в съучастничество?
— Не мога да ти кажа. Изглежда, че въпреки това ще му повдигнат обвинения, но след като го пуснат под гаранция. Ще минеш ли през вкъщи?
— Не знам, ще видя.
— Салво, трябва да се задействаш. Маурицио беше невинен, сигурна съм в това, убили са го.
— Анна, не си пълни главата с объркани мисли.
— Ало, комисерийо? Вие лично и пирсонално ли сте? Катарела съм. Тилифонира съпругът на жертвата и каза така, че вие лично да му се обадите в „Чоли“ тази вечер, към десет.
— Благодаря. Как мина първият ден от курса?
— Добре, комисерийо, добре. Всичко разбрах. Преподавателят ме похвали. Каза, че хора като мен са рядкост.
Гениалната идея го осени малко преди осем и той я вкара в действие, без да губи нито миг. Качи се в колата и потегли в посока Монтелуза.
— Николо е в студиото — каза му секретарката, — но след малко приключва.
След няма и пет минути дойде Дзито задъхан.
— Бях ли ти от полза, видя ли пресконференцията?
— Да, Николо, и ми се струва, че уцелихме в десетката.
— Може ли да ми кажеш защо тази граната е толкова важна?
— Ти би ли подценил гранатата?
— Хайде, кажи за какво става въпрос.
— Все още не мога. Макар че може би след малко ще го разбереш, но си е твоя работа и аз нищо не съм ти казал.
— Хайде, какво искаш да направя или да кажа в информационната емисия? Нали затова си тук? Вече си моят таен режисьор.
— Ако го направиш, ще ти дам подарък — извади от джоба си една от снимките на Микела, които му беше дал доктор Ликалци, и му я подаде. — Ти си единственият журналист, който ще разбере каква е била госпожата като жива. В дирекцията на полицията в Монтелуза нямат снимки, защото документите за самоличност — шофьорската книжка, паспортът, ако е имала такъв, са били в торбата й и убиецът ги е отмъкнал със себе си. Ако искаш, може да я покажеш на твоите зрители.
Николо Дзито нацупи устни:
— Това значи, че услугата, която ще ми поискаш, май ще е голяма. Казвай.