Монталбано се изправи, отиде и заключи вратата на стаята на журналиста.
— Не — каза Николо.
— Не какво?
— Не, на каквото и да поискаш от мен. Щом като заключи вратата, няма да участвам.
— Ако ми помогнеш, след това ще ти дам достъп до всички факти, с които да вдигнеш пушилка на национално равнище.
Дзито не отговори; очевидно объркан, той се колебаеше между страха и смелостта.
— Какво трябва да направя? — попита накрая полугласно.
— Трябва да кажеш, че са ти се обадили двама свидетели.
— Съществуват ли?
— Единият — да, но другият — не.
— Кажи ми само какво е казал този, който съществува.
— Не, и двамата. Решавай: да или не?
— Ама ти даваш ли си сметка — ако разберат, че съм си измислил свидетел, може да ме изхвърлят от регистъра на журналистите?
— Разбира се. В този случай те упълномощавам да кажеш, че аз съм те убедил. Така и мен може да ме натирят вкъщи и тогава двамцата ще ходим да садим бакла.
— Нека направим така — първо ми кажи за фалшивия свидетел. Ако звучи достоверно, ще ми кажеш и за истинския.
— Съгласен съм. Днес след пресконференцията ти се е обадил някакъв човек, който е бил на лов твърде близо до мястото, където са застреляли Маурицио ди Блази. Казал ти е, че нещата не са се развили така, както ги е декларирал Пандзаки. След това е прекъснал връзката, без да си каже името и фамилията. Явно е бил изплашен. Ти цитирай мимоходом този епизод и благородно потвърди, че не искаш да му отдаваш голямо значение, тъй като се отнася за анонимно телефонно обаждане, а твоята професионална етика не ти позволява да даваш гласност на анонимни доноси.
— Но между другото съм го казал.
— Извинявай, Николо, но това не е ли вашата обичайна практика? Да нанасяте вреди, прикривайки след това отговорността си?
— По този въпрос после ще ти кажа нещо. Давай, разкажи ми и за истинския свидетел.
— Казва се Джило Яконо, но ще съобщиш само инициалите му, Д. Я. и толкова. Този господин в сряда, малко след полунощ, е видял туингото да идва към вилата, а от него са слезли Микела и някакъв непознат, като спокойно са се запътили към къщата. Мъжът е носел куфар. Куфар, а не куфарче. При това положение въпросът е следният — защо Маурицио ди Блази е отишъл, носейки куфар, да изнасили госпожа Ликалци? В него чаршафи за смяна ли е имало, в случай че изцапа леглото? И още — онези от оперативно-следствената служба намерили ли са го някъде? Защото във виличката със сигурност го нямаше.
— Това ли е всичко?
— Да.
Николо беше охладнял, очевидно не беше преглътнал укора на Монталбано за навиците на журналистите.
— Що се отнася до моята професионална етика, днес следобед след пресконференцията ми се обади някакъв ловджия, за да ми каже, че нещата не са се развили така, както са били разказани. Но тъй като не поиска да каже името си, не пуснах новината.
— Ти на подбив ли ме вземаш?
— Сега ще се обадя на секретарката, за да ти пусна да чуеш записа на телефонното обаждане — каза, изправяйки се, журналистът.
— Извини ме, Николо. Няма нужда.
11.
Цяла нощ се въртя в леглото, но сън не го хващаше. Пред очите му все беше картината с простреляния Маурицио, който успяваше да хвърли обувката си срещу своите преследвачи, жест на клет и преследван човек, който беше едновременно комичен и отчаян. „Накажете ме!“, беше извикал и всички се бяха засилили да тълкуват този зов по най-баналния и намаляващ напрежението начин, а именно като: „Накажете ме, защото изнасилих и убих, накажете ме за моя грях!“. Но ако в този момент е трябвало да означава нещо съвсем друго? Какво ли му е минавало през главата? „Накажете ме, защото съм различен, накажете ме, защото обичах много, накажете ме, защото съм се родил“, така можеше да се продължава до безкрай, но на това място комисарят спря, от една страна, защото не обичаше да се подхлъзва в дървената банална философия, и от друга, защото изведнъж беше разбрал, че единственият начин, за да изгони тази обсебваща картина и онзи вик, не се състоеше в това да си задава някакви общи въпроси, а да направи съпоставка на фактите. За да я направи, имаше само един-единствен път. Едва тогава успя да затвори очи поне за два часа.
— Всички при мен — каза на Мими Ауджело, влизайки в полицейското управление.
Пет минути след това хората му до един застанаха пред него в кабинета му.