— Майната им!
— Извинете ме, докторе, ако прекалявам с вашето търпение. Всичко наред ли е по тялото на Маурицио ди Блази?
— В какъв смисъл?
— Хъм, как е умрял?
— Що за тъп въпрос. Картечен откос, с който за малко да го направят на бюст, за да го покачат върху някой паметник.
— Десният му крак?
Доктор Паскуано притвори очи, които и без това бяха малки:
— Защо ме разпитвате точно за десния му крак?
— Защото левият не ми се струва интересен.
— Ех, така е. Бил го е ударил, изкълчване или нещо подобно, не е можел повече да си обува обувката. Но се е наранил няколко дни преди смъртта си. Лицето му беше отекло от някакъв удар.
Монталбано подскочи:
— Били ли са го?
— Не знам. Или са го цапнали силно в лицето, или е паднал. Но не са били полицаите. И тази контузия датира отпреди това.
— Когато си е ударил крака ли?
— Горе-долу, поне така си мисля.
Монталбано се изправи и подаде ръка на доктора:
— Благодаря ви! Тръгвам си, за да не ви преча. Едно последно нещо. Вас веднага ли ви уведомиха?
— За какво?
— За това, че са застреляли Ди Блази.
Доктор Паскуано така присви очичките си, че изглеждаше, сякаш изведнъж е заспал. Не му отговори веднага.
— Тези неща нощем ли ги сънувате? Свраките ли ви ги казват? Или говорите с духове? Не, младежа са го застреляли в шест сутринта. На мен ми съобщиха, че трябва да отида, към десет. Казаха ми, че първо искат да приключат навреме с обиска на къщата.
— Още един последен въпрос.
— Благодарение на тези все последни въпроси ще ме държите тук до среднощ.
— След като ви докараха трупа на Ди Блази, някой от оперативно-следствената служба поиска ли разрешение от вас да го огледа насаме?
Доктор Паскуано се удиви:
— Не. Защо им е трябвало да го правят?
Върна се в „Свободна мрежа“, тъй като трябваше да държи в течение Николо Дзито за развоя на събитията. Беше ясно, че адвокат Гутадауро вече си беше тръгнал.
— Защо се връщаш?
— След това ще ти кажа, Николо. Как мина с адвоката?
— Направих както ми каза. Подканих го да отиде при съдебния следовател. Отговори ми, че ще си помисли. След това обаче добави нещо любопитно, което нямаше нищо общо с останалото. Или поне изглеждаше така, иди ги разбери тези хора. „Блазе ви, че живеете между изображения! В днешно време са важни картините, а не думите.“ Това ми каза. Какво ли означава?
— Не знам. Виж, Николо, гранатата е при тях.
— О, боже! Значи, онова, което ни разказа Гутадауро, е лъжа!
— Не, вярно е. Пандзаки е хитър, вързал си е гащите много умело. Криминолозите изследват някаква граната, която им е дал Пандзаки, граната, върху която са отпечатъците на Ди Блази.
— О, Богородице, каква бъркотия! Пандзаки се е подсигурил! А аз какво ще разкажа на Томазео?
— Всичко, както се уговорихме. Само че не бива да се показваш твърде скептичен по отношение съществуването на гранатата. Разбра ли ме?
За да се стигне от Монтелуза във Вигата, имаше и един изоставен път, който комисарят много харесваше. Тръгна по него и като се изравни с надвисналото мостче над потока, който от векове вече не беше поток, а падина, пълна със скали и обли речни камъни, спря колата си, слезе от нея и се насочи към малката горичка, в средата на която се издигаше огромно сарацинско маслиново дърво — от онези изкривените и усуканите, които се влачат като змии по земята, преди да се извисят към небето. Седна на един клон, запали цигара и започна да разсъждава над фактите от сутринта.
— Мими, влез, затвори вратата и сядай. Трябва да ми дадеш малко информация.
— Готово.
— Ако иззема някакво оръжие, откъде да знам какво, револвер или картечен пистолет, какво правя по-нататък с него?
— Обикновено го даваш на този, който се намира най-близо до теб.
— Тази сутрин сме се събудили с чувство за хумор?
— Искаш да разбереш какви са разпорежданията по въпроса ли? Иззетите оръжия незабавно се предават в съответния отдел на дирекцията на полицията в Монтелуза, където се описват и след това се заключват в малкия склад, който се намира на отсрещната страна на канцелариите на отдел „Криминология“ в конкретния случай, който касае Монтелуза. Достатъчно ли е?