Вратата се отвори широко, удряйки се в стената, а комисарят подскочи.
— Може ли? — попита усмихнат Катарела.
Без съмнение Катарела имаше проблем с вратите. Но Монталбано, пред това лице, излъчващо невинност, овладя нервния си изблик, който го обзе.
— Влизай, какво става?
— Току-що донесоха този пакет и това писмо за вас лично и пирсонално.
— Как върви курсът по информатизъм?
— Добре, комисарю. Но се казва информатика, комисарю.
Монталбано го погледна учудено, докато онзи излизаше. Започваха да развалят Катарела.
В плика имаше няколко реда, написани на машина и неподписани: „Това е само финалната част. Надявам се да е по ваш вкус. Ако ви интересува цялото видео, обадете ми се, когато поискате“.
Монталбано натисна пакета. Видеокасета.
Колата му беше при Фацио и Джаломбардо, затова се обади на Гало, за да го закара със служебната.
— Къде отиваме?
— В Монтелуза, в редакцията на „Свободна мрежа“. И те моля да не караш като луд, за да няма повторение на миналия четвъртък.
Лицето на Гало помръкна:
— Ех, един път ми се е случило, а вие започвате да се оплаквате веднага щом се качите в колата!
Пътуваха в мълчание.
— Да ви изчакам ли? — попита го Гало, когато пристигнаха.
— Да, няма да се бавя много.
Николо Дзито го покани да влезе в кабинета му, но беше нервен.
— Как мина с Томазео?
— Как искаш да е минало? Изчете ми дълго конско евангелие и така ме нахока, че направо козината ми настръхна. Искаше имената на свидетелите.
— А ти какво направи?
— Позовах се на Петата поправка.
— Хайде, не се прави на глупак! В Италия нямаме такава.
— За късмет! Защото в Щатите онези, които са се позовавали на Петата поправка, въпреки нея здравата са си го нахаквали.
— Кажи ми как реагира, когато чу името на Гутадауро, трябва да му е направило впечатление.
— Смути се, стори ми се, че се разтревожи. Във всеки случай ми отправи официално предупреждение. Следващия път без никаква прошка ще ме набута в затвора.
— Това ме интересуваше.
— Че ще ме набута в затвора без никаква прошка ли?
— Разбира се, че не, тъпако. Да разбере, че имат общо с цялата тази работа адвокатът Гутадауро и онези, които той представлява.
— Според теб какво ще направи Томазео?
— Ще говори с началника на полицията. Би трябвало да разбере, че и той е оплетен в мрежата, и ще се опита да излезе оттам. Слушай, Николо, имам нужда да изгледам тази касета.
Подаде му я, а Николо я взе и я вкара във видеото. Появи се цялостна картина, на която се виждаха няколко души из полето, чиито лица не можеха да се различат. Двама души в бели престилки товареха някакво тяло на носилка. В долната част имаше надпис, от който ясно се разчиташе: Monday 14.4.97. Онзи, който заснемаше сцената, увеличи образа и сега се виждаха Пандзаки и доктор Паскуано, които си говореха. Звукът не се чуваше. Двамата си стиснаха ръцете и докторът напусна сцената. Картината се разшири така, че да може да се видят шестимата полицаи от оперативно-следствената служба, които стояха около шефа си. Пандзаки им каза няколко думи и всички излязоха от обхвата на камерата. Край на програмата.
— По дяволите! — каза полугласно Дзито.
— Прехвърли ми го.
— Не мога да го направя оттук, трябва да отида в режисьорската кабина.
— Да, но внимавай да не те видят.
Взе от чекмеджето на Николо лист и плик без лого и седна на машината да пише.
„Прегледах мострата. Не е интересна. Правете с нея каквото искате. Препоръчвам ви обаче да я унищожите или да я запазите само за лична употреба.“
Не се подписа, не написа адреса, който знаеше от телефонния указател.
Дзито се върна и му подаде двете касети.
— Тази е оригиналната, а това е копието. Не стана много добро, но нали знаеш, че да се прави презапис от презапис…
— Няма да участвам в конкурсната програма на Международния филмов фестивал във Венеция. Дай ми голям подплатен плик.
Копието пъхна в джоба си, а писмото и оригинала — в подплатения плик. Дори и върху него не написа адреса. Гало седеше в колата и четеше „Ла гадзета дело спорт“.
— Знаеш ли къде е улица „Ксери“? На номер осемнайсет се намира кантората на адвокат Гутадауро. Остави му този плик и ела да ме вземеш.