Выбрать главу
* * *

Фацио и Джаломбардо се върнаха в полицейското управление, когато вече девет часът беше минал.

— А, комисарю! Фарс, дори трагедия! — каза Фацио.

— Какво каза?

— Първо говореше, а после не — каза Джаломбардо.

— Когато му показахме кутията, нищо не схвана. Само повтаряше: „Какво е това, някаква шега ли? Шега ли е?“. Веднага щом Джаломбардо му каза, че кутията е намерена в Рафадали, лицето му започна да се променя и да става все по-бледо.

— След като видя оръжията — намеси се Джаломбардо, който също искаше да изкаже своето мнение, — беше на път да припадне, изплашихме се, че ще получи удар вътре в колата.

— Трепереше, изглеждаше, все едно има треска от малария. След това изведнъж се изправи, прескочи ме и избяга презглава — каза Фацио.

— Тичаше като ранен див заек, стъпваше ту тук, ту там — заключи Джаломбардо.

— И сега? — попита Фацио.

— Възпроизведохме гръм, сега ще чакаме ехото от гърмежа. Благодаря ви за всичко.

— Дълг — каза лаконично Фацио. И добави: — Къде да сложим кутията? В касата ли?

— Да — каза Монталбано.

В стаята си Фацио имаше достатъчно голяма каса, която не служеше за документи, а за да съхранява иззетите наркотици и оръжия, преди да бъдат предадени в Монтелуза.

* * *

Умората го връхлетя внезапно, четирийсет и шестата му година стоеше на прага и чукаше на вратата. Предупреди Катарела, че си отива у дома и там да му прехвърля евентуалните телефонни обаждания. След моста спря колата, слезе от нея и се приближи до виличката на Анна. Ами ако с нея имаше някой? Въпреки това опита.

Анна тръгна към него:

— Влизай, влизай.

— Има ли някой?

— Никой.

Настани го да седне на дивана пред телевизора, намали звука, излезе от стаята и се върна с две чаши — едната с уиски за комисаря, а другата с бяло вино за нея.

— Яла ли си?

— Не — каза Анна.

— Никога ли не ядеш?

— Ядох на обяд.

Анна седна до него.

— Не се приближавай много, защото усещам, че мириша — каза Монталбано.

— Имал си тежък следобед ли?

— Доста.

Анна постави ръката си върху облегалката, а Монталбано наведе главата си назад, опирайки тила си върху нея. Затвори очи. За късмет, беше оставил чашата си върху масичката, защото изведнъж задряма, все едно уискито беше с приспивателно. Трепна и се събуди след около половин час, огледа се учудено наоколо, разбра и се засрами.

— Моля те за извинение.

— Слава богу, че се събуди, защото почувствах, че ръката ми започна да изтръпва.

Комисарят се надигна.

— Трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя.

На вратата Анна съвсем естествено допря леко устните си до тези на Монталбано.

— Отпочини си добре, Салво.

* * *

Стоя продължително под душа, смени бельото си и вече облечен, се обади на Ливия. Телефонът й дълго звъня, след това връзката автоматично прекъсна. Какво ли прави тази добра жена? Чезне от мъка заради това, което се случва с Франсоа? Беше твърде късно, за да се обади по телефона на приятелката й, за да получи информация. Седна на верандата и след малко стигна до извода, че ако не открие Ливия през следващите четирийсет и осем часа, щеше да прати по дяволите всичко и всички, да се качи на самолета за Генуа и да остане с нея поне един ден.

* * *

Звънът на телефона го накара да се затича от верандата; беше сигурен, че най-накрая Ливия му се обажда.

— Ало? Говоря с комисар Монталбано ли?

Този глас вече го беше чувал, но не си спомняше на кого принадлежи.

— Да. Кой се обажда?

— Ернесто Пандзаки съм.

Ехото беше дошло.

— Кажи.

Говореха си на „ти“ или на „вие“? В този момент това нямаше значение.

— Бих искал да си поприказваме. Лично. Да дойда ли при теб?

Нямаше желание да вижда Пандзаки в дома си.

— Ще дойда аз. Къде живееш?

— В хотел „Пирандело“.

— Идвам.

* * *

Стаята, която Пандзаки държеше в хотела, беше голяма колкото хол. Освен двойното легло и гардероба, в нея имаше два фотьойла, широка маса с телевизор и видеокасетофон върху нея и хладилно барче.

— Все още семейството ми няма възможност да се премести.