Фацио и Джаломбардо се върнаха в полицейското управление, когато вече девет часът беше минал.
— А, комисарю! Фарс, дори трагедия! — каза Фацио.
— Какво каза?
— Първо говореше, а после не — каза Джаломбардо.
— Когато му показахме кутията, нищо не схвана. Само повтаряше: „Какво е това, някаква шега ли? Шега ли е?“. Веднага щом Джаломбардо му каза, че кутията е намерена в Рафадали, лицето му започна да се променя и да става все по-бледо.
— След като видя оръжията — намеси се Джаломбардо, който също искаше да изкаже своето мнение, — беше на път да припадне, изплашихме се, че ще получи удар вътре в колата.
— Трепереше, изглеждаше, все едно има треска от малария. След това изведнъж се изправи, прескочи ме и избяга презглава — каза Фацио.
— Тичаше като ранен див заек, стъпваше ту тук, ту там — заключи Джаломбардо.
— И сега? — попита Фацио.
— Възпроизведохме гръм, сега ще чакаме ехото от гърмежа. Благодаря ви за всичко.
— Дълг — каза лаконично Фацио. И добави: — Къде да сложим кутията? В касата ли?
— Да — каза Монталбано.
В стаята си Фацио имаше достатъчно голяма каса, която не служеше за документи, а за да съхранява иззетите наркотици и оръжия, преди да бъдат предадени в Монтелуза.
Умората го връхлетя внезапно, четирийсет и шестата му година стоеше на прага и чукаше на вратата. Предупреди Катарела, че си отива у дома и там да му прехвърля евентуалните телефонни обаждания. След моста спря колата, слезе от нея и се приближи до виличката на Анна. Ами ако с нея имаше някой? Въпреки това опита.
Анна тръгна към него:
— Влизай, влизай.
— Има ли някой?
— Никой.
Настани го да седне на дивана пред телевизора, намали звука, излезе от стаята и се върна с две чаши — едната с уиски за комисаря, а другата с бяло вино за нея.
— Яла ли си?
— Не — каза Анна.
— Никога ли не ядеш?
— Ядох на обяд.
Анна седна до него.
— Не се приближавай много, защото усещам, че мириша — каза Монталбано.
— Имал си тежък следобед ли?
— Доста.
Анна постави ръката си върху облегалката, а Монталбано наведе главата си назад, опирайки тила си върху нея. Затвори очи. За късмет, беше оставил чашата си върху масичката, защото изведнъж задряма, все едно уискито беше с приспивателно. Трепна и се събуди след около половин час, огледа се учудено наоколо, разбра и се засрами.
— Моля те за извинение.
— Слава богу, че се събуди, защото почувствах, че ръката ми започна да изтръпва.
Комисарят се надигна.
— Трябва да тръгвам.
— Ще те изпратя.
На вратата Анна съвсем естествено допря леко устните си до тези на Монталбано.
— Отпочини си добре, Салво.
Стоя продължително под душа, смени бельото си и вече облечен, се обади на Ливия. Телефонът й дълго звъня, след това връзката автоматично прекъсна. Какво ли прави тази добра жена? Чезне от мъка заради това, което се случва с Франсоа? Беше твърде късно, за да се обади по телефона на приятелката й, за да получи информация. Седна на верандата и след малко стигна до извода, че ако не открие Ливия през следващите четирийсет и осем часа, щеше да прати по дяволите всичко и всички, да се качи на самолета за Генуа и да остане с нея поне един ден.
Звънът на телефона го накара да се затича от верандата; беше сигурен, че най-накрая Ливия му се обажда.
— Ало? Говоря с комисар Монталбано ли?
Този глас вече го беше чувал, но не си спомняше на кого принадлежи.
— Да. Кой се обажда?
— Ернесто Пандзаки съм.
Ехото беше дошло.
— Кажи.
Говореха си на „ти“ или на „вие“? В този момент това нямаше значение.
— Бих искал да си поприказваме. Лично. Да дойда ли при теб?
Нямаше желание да вижда Пандзаки в дома си.
— Ще дойда аз. Къде живееш?
— В хотел „Пирандело“.
— Идвам.
Стаята, която Пандзаки държеше в хотела, беше голяма колкото хол. Освен двойното легло и гардероба, в нея имаше два фотьойла, широка маса с телевизор и видеокасетофон върху нея и хладилно барче.
— Все още семейството ми няма възможност да се премести.