Той беше препълнен. Приближи се до касиера.
— Бих искал да говоря с господин Джерландо Агро.
— Аз съм, а вие кой сте?
— Комисар Монталбано. Обадили сте се в „Телевигата“, за да кажете, че…
— Ех, мамицата му мръсна! Точно сега ли трябваше да дойдете? Не виждате ли колко работа имам в този момент?
Монталбано беше осенен от идея, която в този момент оцени като гениална:
— Добра ли е храната тук?
— Тези гладници наоколо са все шофьори на камиони. Виждали ли сте някога шофьор на камион да сбърка гостилницата?
Като приключи с храненето (идеята не беше гениална, а само добра, защото кухнята им се придържаше към строгата нормалност, без никакви нотки на фантазия), след кафето и мастиката, касиерът, който беше казал на едно момче да го замести, се приближи към масата.
— Сега може да поговорим. Може ли да седна?
— Разбира се.
Джерландо Агро обаче веднага размисли:
— Може би е по-добре да дойдете с мен.
Излязоха извън заведението.
— И така. В сряда към единайсет и половина вечерта излязох тук, за да изпуша една цигара. И зърнах въпросното туинго, което идваше от магистралата Ена — Палермо.
— Сигурен ли сте?
— Главата си залагам за това. Колата спря точно пред мен и от нея слезе госпожата, която шофираше.
— Бихте ли си заложили отново главата, че е тази, която сте видели по телевизията?
— Комисарю, жена като тази, горката, човек не може да обърка.
— Продължавайте.
— Мъжът обаче остана вътре в колата.
— Как успяхте да видите, че е мъж?
— Фаровете на някакъв камион го осветиха. Учудих се, защото обикновено мъжът слиза, а жената остава в колата. Впрочем тя купи два сандвича със салам и дори взе и бутилка минерална вода. На касата беше синът ми Танино, онзи, който и сега е на нея. Госпожата плати и заслиза по тези три стъпала, които виждате тук. На последното обаче се спъна и падна. Сандвичите изпопадаха от ръцете й. Слязох по стъпалата, за да й помогна, и се озовах лице в лице с господина, който беше излязъл от колата. „Нищо ми няма, нищо ми няма“ — каза госпожата. Онзи се върна в колата, а тя помоли да й направят два други сандвича, плати и отпътуваха към Монтелуза.
— Вие бяхте повече от изчерпателен, господин Агро. Следователно сте в състояние да потвърдите, че мъжът, показан по телевизията, не е същият, който се е намирал с госпожата в колата.
— Абсолютно. Това са двама различни души!
— Къде държеше парите си госпожата, в една торба ли?
— Не, господин комисар. Никаква торба. В ръката си имаше чантичка.
След сутрешното напрежение и яденето, с което се беше натъпкал, усети умора. Реши да отиде в Маринела и да поспи един час. Като премина през моста обаче, не успя да се удържи. Спря, слезе и позвъни на домофонната уредба. Никой не му отговори. Вероятно Анна беше отишла да види госпожа Ди Блази. И може би така беше по-добре.
От дома си позвъни в полицейското управление:
— В пет часа искам Галуцо със служебната кола да е при мен.
Набра номера на Ливия, но даваше свободно. Набра номера на приятелката й от Генуа:
— Монталбано съм. Слушай, започвам сериозно да се притеснявам, Ливия вече от дни…
— Не се притеснявай. Обади се точно преди малко, за да ми каже, че е добре.
— Може ли да знам къде е?
— Нямам представа. Това, което знам, е, че се е обадила в личен състав, за да й отпуснат още един ден отпуск.
Затвори и телефонът му веднага звънна.
— Комисар Монталбано?
— Да, кой се обажда?
— Гутадауро. Свалям ви шапка, комисарю.
Монталбано затвори отново, съблече се, пъхна се под душа и след това, както си беше гол, се хвърли на леглото. Заспа на мига.
Дрън-дрън, дрънчеше някакъв далечен звук в мозъка му. Осъзна, че е звънецът на вратата. Изправи се с мъка и отиде да отвори. Като го видя гол, Галуцо отскочи назад.
— Какво има, Галу? Боиш се, че ще те вкарам вътре и ще те накарам да правиш непристойни неща ли?