— Комисарю, от половин час ви звъня. Тъкмо се готвех да разбия вратата.
— Така щеше да ми я платиш, за да си направя нова. Идвам.
Управителят на бензиностанцията беше трийсетгодишен много къдрав младеж, с черни бляскави очи, стегнато и гъвкаво тяло. Облечен с гащеризон, но комисарят лесно си го представи като спасител на плажа в Римини как разбива сърцата на германките.
— Вие казвате, че госпожата е идвала от Монтелуза и е било осем часа.
— Абсолютно съм сигурен. Вижте, тъкмо затварях, защото смяната ми беше свършила. Тя свали прозорчето и ме попита дали ще е възможно да й напълня догоре резервоара. „Ако поискате, заради вас ще остане отворено през цялата нощ“ — отговорих й. Тя слезе от колата. О, Богородичке, колко беше красива!
— Спомняте ли си как беше облечена?
— Цялата в дънкови дрехи.
— Имаше ли багаж?
— Това, което видях, беше нещо като торба, която държеше на задната седалка.
— Продължавайте.
— Напълних й резервоара, казах й колко струва, плати ми с банкнота от сто хиляди лири, която беше извадила от една чантичка. Докато й връщах рестото — на мен ми харесва да се майтапя с жените, — я попитах: „Има ли нещо друго специално, което мога да направя за вас?“. Очаквах груб отговор. Но вместо него онази ми се усмихна и ми каза: „За специалните неща вече си имам човек“. И продължи.
— Сигурен ли сте, че не се върна отново към Монтелуза?
— Повече от сигурен. Клетница, само като си помисля какъв край е имала!
— Добре, благодаря ви.
— А, още нещо, комисарю. Бързаше, напълни резервоара до дупка и отпраши стремглаво. Виждате ли онзи прав участък? Гледах я по него, докато не направи завой в далечината. Караше доста бързо.
— Трябваше да се върна утре — каза Джило Яконо, — но тъй като се върнах по-рано, счетох за мое задължение да ви се обадя веднага.
Той беше трийсетгодишен изтънчен човек със симпатично лице.
— Благодаря ви.
— Исках да ви кажа, че пред подобен факт човек надълго мисли и премисля.
— Желаете да внесете някои промени в онова, което ми съобщихте по телефона ли?
— За нищо на света. Но благодарение на това че непрекъснато си представям какво съм видял, бих могъл да добавя един детайл. Вие обаче към всичко, което съм на път да ви кажа, трябва да добавите от предпазливост по едно „може би“.
— Говорете спокойно.
— И така, мъжът носеше с лекота в лявата си ръка куфара, затова останах с впечатлението, че не е много пълен. А на дясната му ръка се беше облегнала госпожата.
— Държала го е под ръка?
— Не точно, беше поставила дланта си върху ръката му. Стори ми се, повтарям, стори ми се, че госпожата леко накуцваше.
— Доктор Паскуано? Монталбано съм. Безпокоя ли ви?
— Тъкмо разрязвах един труп, но не вярвам да ми се обиди, ако прекъсна за няколко минути.
— Забелязахте ли някакъв белег върху тялото на госпожа Ликалци, който да е показателен за някакво нейно падане, докато е била жива?
— Не си спомням. Отивам да видя медицинското заключение.
Върна се още преди комисарят да си запали цигарата.
— Да. Падала е на коленете си. Но когато е била облечена. В ожулването на лявото коляно имаше микроскопични влакънца от дънките, които е носела.
Нямаше нужда от други съпоставки. Към осем вечерта Микела Ликалци пълни резервоара догоре и се отправя към вътрешността на острова. След три часа и половина се връща обратно заедно с някакъв мъж. След полунощ е видяна, все така в компанията на мъжа, разбира се, все същия, докато се насочва към виличката си във Вигата.
— Здравей, Анна. Салво съм. Днес в ранния следобед минах през дома ти, но те нямаше.
— Инженер Ди Блази ми се обади, че съпругата му е зле.
— Надявам се скоро да имам добри новини за тях.
Анна не каза нищо и Монталбано разбра, че е изтърсил глупост. Единствената новина, която Ди Блази можеха да оценят като добра, беше съживяването на Маурицио.
— Анна, исках да ти кажа нещо, което открих за Микела.
— Ела тук.
Не, не биваше. Беше наясно, че ако Анна още веднъж поднесеше устните си към неговите, нещата със сигурност щяха да свършат отвратително.
— Не мога, Анна. Имам ангажимент.