Прегледа внимателно всички фактури. Колкото и малко да разбираше от тях, така, на пръв поглед, не му се сториха надути, а отбелязаните цени съвпадаха с пазарните, дори на няколко места бяха малко по-ниски — виждаше се, че Микела знаеше да се пазари и да икономисва. Нищо, ялова работа, както си беше помислил. След това случайно забеляза някакво разминаване между обобщаващата справка и стойността на една фактура, която Микела беше отбелязала в тетрадката. Оказа се, че фактурата е завишена с пет милиона лири. Възможно ли е Микела, винаги толкова подредена и прецизна, да е направила такава очевидна грешка? Започна отначало, изпълнен с търпение. Накрая стигна до заключението, че разликата между действително похарчените пари и отбелязаните в тетрадката беше сто и петнайсет милиона лири.
Следователно трябваше да се изключи грешката, но ако нямаше грешка, тогава цялата тази работа беше напълно безсмислена, защото означаваше, че Микела е рекетирала самата себе си. Освен ако…
— Ало, доктор Ликалци? Комисар Монталбано съм. Извинете ме, че ви се обаждам вкъщи след дългия работен ден.
— Ех, да. Наистина беше дълъг.
— Бих искал да науча нещо за отношенията… тоест, ще ви обясня по-добре: имахте ли обща банкова сметка с два спесимена?
— Комисарю, но вие не бяхте ли…
— Отстранен от разследването? Да, но след това всичко се върна както беше в началото.
— Не, нямахме обща сметка с два спесимена. Микела имаше своята, а аз моята.
— Госпожата не е имала свои доходи, нали?
— Нямаше. Правехме така — на всеки шест месеца прехвърлях определена сума от моята сметка в тази на съпругата ми. Ако имаше непредвидени разходи, ми го казваше и аз се погрижвах и за тях.
— Разбрах. Показвала ли ви е някога фактурите, свързани с вилата?
— Не, впрочем това не ме интересуваше. За всеки случай обаче нанасяше последователно направените разходи в една тетрадка. Понякога искаше да им хвърлям по едно око.
— Докторе, благодаря ви и…
— Погрижихте ли се?
За какво трябваше да се погрижи? Не знаеше какво да му отговори.
— За туингото — подсказа му докторът.
— А, вече го направих.
По телефона му беше лесно да изрича лъжи. Пожелаха си всичко най-добро и си уговориха среща в петък сутринта, когато щеше да се проведе опелото.
Сега вече всичко придобиваше по-голям смисъл. Госпожата вземаше рекет от парите, които искаше от съпруга си за строителството на виличката.
След като се унищожаха фактурите (Микела със сигурност щеше да се погрижи за това, ако беше останала жива), щяха да останат меродавни само цифрите, нанесени в тетрадката. И така, ето ти сто и петнайсет милиона лири на черно, с които госпожата беше разполагала както й е удобно.
Но защо ли е имала нужда от тези пари? Изнудвали ли са я? Ако са го правели, какво ли е криела Микела Ликалци?
Сутринта на следващия ден, когато вече беше готов да се качи на колата си и да отиде в полицейското управление, телефонът му звънна. За миг се изкуши да не го вдигне, защото обаждане в дома му в този час можеше да означава само едно — служебно позвъняване, досада, неприятности.
След това без съмнение връх взе властта, която телефонът упражняваше върху хората.
— Салво?
Незабавно разпозна гласа на Ливия и усети, че краката му омекнаха, все едно бяха от извара.
— Ливия! Най-накрая! Къде си?
— В Монтелуза.
Какво правеше в Монтелуза? Кога беше дошла?
— Идвам да те взема. На гарата ли си?
— Не. Ако ме изчакаш, най-много след половин час ще бъда в Маринела.
— Чакам те.
Какво ставаше? Какво, по дяволите, се случваше? Обади се в полицейското управление:
— Не ми прехвърляйте обаждания вкъщи.
За половин час изпи четири чаши с кафе. Сложи отново кафеварката върху огъня. След това чу шума на идваща кола, която впоследствие спря. Изглежда, беше таксито на Ливия. Отвори вратата. Не беше такси, а колата на Мими Ауджело. Ливия слезе, автомобилът направи завой и потегли отново.
Монталбано започна да схваща.
Занемарена, разчорлена и с тъмни кръгове около подутите й от плач очи. Но най-вече — как така се беше превърнала в толкова дребничко и крехко същество? Като проскубано врабче. Монталбано усети, че го обзема нежност и вълнение.
— Ела — каза, хващайки я за ръка, въведе я в къщата и я настани да седне в трапезарията. Видя я, че трепери.