— Студено ли ти е?
— Да.
Отиде в спалнята, взе едно свое яке и загърна раменете й.
— Искаш ли кафе?
— Да.
Току-що беше изтекло в горната част на кафеварката и й го сервира вряло. Ливия го изпи, както се пие студено кафе.
Сега седяха на пейката на верандата. Тя беше поискала да отидат там. Денят беше толкова ведър, че чак изглеждаше нереален, нямаше вятър, а вълните бяха съвсем леки. Ливия дълго и мълчаливо гледа морето, след това облегна главата си на рамото на Салво и започна да плаче, но без да хлипа. Сълзите падаха от лицето й и мокреха масичката. Монталбано я хвана за ръката, а тя безжизнено я отпусна. Комисарят имаше отчаяна нужда да запали цигара, но не го направи.
— Ходих да видя Франсоа — каза изведнъж Ливия.
— Разбрах.
— Но без да предупреждавам Франка. Взех самолета, след това такси и се появих у тях изненадващо. Веднага щом Франсоа ме видя, се хвърли в прегръдката ми. Беше наистина щастлив да ме види отново. А аз щастлива да го прегърна и бясна на Франка и съпруга й, но най-вече на теб. Бях убедена, че всичко е както подозирах. Ти и те сте се наговорили да ми го отнемете. И така, започнах да ги оскърбявам и да ги обвинявам. Изведнъж, докато се опитвах да се успокоя, си дадох сметка, че Франсоа вече не е до мен. Обзе ме съмнение, че са го скрили от мен, заключен в някаква стая, и започнах да го викам. Толкова силно, че всички ме чуха — децата на Франка, Алдо и тримата работници. Заразпитваха се един друг, но никой не беше виждал Франсоа. Разтревожени, излязоха от фермата, зовейки го, останах сама и плачех. Внезапно чух глас: „Ливия, тук съм“. Беше той. Скрит някъде из къщата, а другите бяха отишли да го търсят навън. Виждаш ли какъв е? Хитър и много умен.
Избухна отново в плач, твърде дълго се беше въздържала.
— Почини си. Полегни си за момент. Останалото ще ми го разкажеш по-късно — каза Монталбано, който не издържаше пред скръбта на Ливия и едва се удържаше да не я прегърне. Предчувстваше обаче, че щеше да се окаже погрешна стъпка.
— Връщам се обратно — отвърна му Ливия. — Полетът ми е от Палермо в два следобед.
— Ще те изпратя.
— Не, вече се уговорих с Мими. След час ще дойде отново, за да ме вземе.
„Веднага щом Мими се появи в полицейското управление — помисли си комисарят, — ще му скъсам задника.“
— Той ме убеди, че трябва да дойда да се видим, аз исках още вчера да си тръгна.
А сега се оказваше, че дори трябва да благодари на Мими?
— Не си искала да ме видиш?
— Опитай се да ме разбереш, Салво. Имам нужда да съм сама, да събера мислите си, да стигна до някакви заключения. За мен беше ужасяващо.
Комисарят беше обзет от любопитство да разбере и останалото:
— Хъм, кажи ми тогава какво стана после?
— Веднага щом го видях да се появява в стаята, инстинктивно тръгнах към него. Изплаши се.
Монталбано си представи сцената, която той самият беше преживял преди няколко дни.
— Погледна ме право в очите и каза: „Аз те обичам, но няма да изоставя повече тази къща и моите братя“. Останах като вцепенена, изстинах. И продължи: „Ако ме отведеш със себе си, ще избягам, съвсем сериозно, а ти повече няма да ме видиш“. След което изтича навън, викайки: „Тук съм, тук съм“. Почувствах световъртеж, а когато дойдох на себе си, видях, че лежа в някакво легло, а Франка седи до мен. Боже мой, понякога децата са жестоки!
„А това, което искахме да му направим, не беше ли жестокост?“ — запита се наум Монталбано.
— Чувствах се много отпаднала, опитах се да се изправя, но припаднах отново. Франка не искаше да тръгвам, повика лекар, непрестанно бдеше над мен. Спах у тях. Спах! Цялата нощ я прекарах седнала на един стол близо до прозореца. На сутринта дойде Мими. Сестра му го беше повикала. Той се държа по-добре от брат с мен. Направи така, че да не се виждам повече с Франсоа, изведе ме навън и обиколихме половината Сицилия. Убеди ме, че трябва да дойда тук, дори и само за час. „Вие двамата трябва да си поговорите, да се изясните“ — казваше ми. Вчера вечерта пристигнахме в Монтелуза и ме придружи до хотел „Дела Вале“. Тази сутрин дойде да ме вземе, за да ме докара при теб. Куфарът ми е в колата му.
— Не мисля, че има много за изясняване — каза Монталбано.
Изясняването щеше да е възможно само ако Ливия, осъзнавайки, че е сгрешила, кажеше една-единствена дума в подкрепа на неговите чувства. Или вярваше, че той, Салво, не е изпитал нищо, когато се беше убедил, че Франсоа е загубен завинаги? Ливия не допускаше пътеки към себе си, беше се затворила в болката си и не виждаше друго, освен своето егоистично отчаяние. А той? Не бяха ли до доказване на противното двойка, създадена на базата на любовта, разбира се, и на секса, но най-вече на взаимното разбиране, което понякога стигаше до заговорничене? Една дума в повече в този момент щеше да отвори непоправима пукнатина между тях и затова Монталбано преглътна негодуванието си.